Майсторът очевидно бе улучил и мен с двете стрели; защото като че за една нощ бях преобразен, без да се поддавам вече на изкушението да се тревожа за стрелите си и за това какво става с тях. Майсторът още повече укрепи това мое отношение, като никога, той не гледаше мишената, а наблюдаваше само стрелеца, сякаш това най-сигурно можеше да му каже, къде е паднала стрелата. Когато го разпитвах, той свободно признаваше, че това е така, и аз можех нееднократно да докажа на себе си, че сигурността на тези негови преценки, не беше ни на косъм по-долу от сигурността на неговите стрели. Така, чрез най-дълбока концентрация, той прехвърляше духа на своето Изкуство към учениците си и не се страхувам да потвърдя от собствен опит — сам аз достатъчно дълго се съмнявах в това — че когато се говори за непосредствена комуникация, това не е само образен израз, а осезаема реалност. Майсторът комуникираше с нас по това време и чрез друга форма на помощ, и също говореше за нея по подобен начин като за непосредствено прехвърляне на духа. Ако дълго време стрелях лошо, Майсторът стреляше няколко пъти с моя лък. Подобрението бе смайващо: сякаш лъкът позволяваше да бъде опъван по различен начин, е по-голяма охота, по-разбрано. Това не се случваше само с мен. Дори и най-възрастните и най-опитните му ученици, мъже, занимаващи се с какво ли не, приемаха това за установен факт, и се учудваха, че задавам въпроси като човек, който иска да се увери напълно. По подобен начин, нито един Майстор на меча (сабята) не може да бъде отклонен от убеждението си, че всеки меч (сабя), изработен е толкова тежък труд и безкрайни грижи, поема от духа на ковача, който точно заради това работи, облечен специален в ритуален костюм. Опитът им е твърде поразителен, а те самите са твърде сръчни, че да не са забелязвали как реагира един меч (сабя) в ръцете им.
Един ден, Майсторът извика в момента, в който пуснах стрелата: „«То» е там! Поклони се на целта!“ По-късно, когато погледнах към мишената — за лош късмет не можах да се сдържа — видях, че стрелата едва е одраскала ръба. „Това бе правилен изстрел — каза решително Майсторът — и затова «То» трябва да започне. Но стига за днес, инак ти ще положиш специални усилия при следващия изстрел и ще развалиш доброто начало.“ По-нататък, няколко от тези правилни изстрели дойдоха в близка последователност и улучиха мишената — разбира се, покрай многото повече неуспешни. Но ако дори и най-малкия проблясък на доволство се появяваше на лицето ми, Майсторът се обръщаше към мен с нескрита ярост. „За какво мислиш? — викаше ми той. — Вече знаеш, че не трябва да скърбиш за несполучливите изстрели; сега трябва да се научиш да не се радваш на сполучливите. Трябва да се освободиш от ударите на удоволствието и болката, и да се научиш да се издигаш над тях с лесно равнодушие, да се радващ така, сякаш не ти, а някой друг е стрелял добре. И това трябва да упражняваш без прекъсване — не можеш да разбереш колко важно е то“.
През тези седмици и месеци, преминах през най-трудната школа в живота си, и въпреки че не винаги ми беше лесно да приема дисциплината, постепенно проумях колко много дължа на нея. Тя унищожи последните следи на безпокойство в мен и колебанията в настроението ми. „Разбираш ли сега — ме попита един ден Майсторът след особено добър изстрел — какво имам предвид под «То стреля», «То улучва»“?