— Вече дълго време упражнявам изкуството на сабята, но още не съм достигнал целта. Чух вашите мнения и мисля, че разбрах истинския смисъл на моя път. Все пак ви моля настойчиво, кажете ми още нещо за вашата тайна.
Тогава старият котарак заговорил:
— Как може да стане това? Аз съм само едно животно и плъхът е моята храна. Как бих могъл да зная нещо за човешките работи? Зная само това: смисълът на изкуството на сабята не е просто да победиш един враг. Това е едно изкуство, чрез което в определен момент се достига Голяма яснота, Светлината на Принципа на смъртта и живота. Погълнат от всяка техническа практика, един истински воин би трябвало непрекъснато да се тренира в духовното упражнение на тази Яснота. Чрез това той трябва преди всичко да задълбочава изучаването на Принципа на съществото за смъртта и за живота, за същността на смъртта. Човекът, свободен от всичко, което отбива от Пътя, единствен ще достигне до голямата духовна светлина, но ще бъде далеч от центъра, най-вече от всяка определяща мисъл. Ако съществото е оставено без привързаности, освободено от „аза“ (егото) и от всякакво нещо, то може, когато това е нужно, да се прояви напълно свободно. Но ако вашето сърце се привърже, дори бегло, към каквото и да било, съществото е затворник. От него се получава нещо установено в себе си. Ако то стане нещо установено, то тогава има също едно установено в себе си „аз“ и нещо, което му се противопоставя. Тогава двама застават един срещу друг и се борят един срещу друг, за да просъществуват. Ако случаят е такъв, то чудотворните функции на съществото, способни да противостоят на всякаква промяна, са спрени. Клопката на смъртта се затваря отново, загубена е специфичната светлина на съществото. Как би било възможно в такова състояние да срещнеш неприятеля с точно поведение и да гледаш „победа и поражение“ в лицето? Дори победата ще бъде случайност без връзка с истинското Изкуство на сабята.
Да бъдеш свободен от всякакво нещо, все пак не означава една празна празнота. Съществото в самото себе си няма собствена природа. То е зад всякаква форма, то не събира нищо в себе си. Ако човек спре или ако задържи каквото и да било, едва-едва и дори само за един миг, голямата сила остава прикрепена към него и равновесието на енергиите, които изтичат естествено от източниците, е изгубено. Ако съществото е задържано, толкова малко и от каквото и да било, то не е свободно, неговата енергия не се разпространява вече без препятствия в своята пълнота. Когато равновесието, което идва от съществото, е разбито в една или друга посока, неговата сила прелива или потокът е недостатъчен. Ако тя прелива, прекалено много енергия блика и вече не може да бъде спряна. Ако тя е недостатъчно, действието на съзнанието става слабо и неуловимо. В нужния момент, тя не е вече достатъчна да овладее положението. Това, което наричам да си свободен от нещата, не е нищи друго освен това: не взимайте нищо, не се опирайте на нищо, не определяйте нищо, тогава няма да има субект, нито обект. Без „аз“ нито „противоаз“. Ако нещо се случи, човек го посреща тъй както, че това е несъзнателно, и това не оставя никаква следа. В „Книга на промените“ е казано: „Без действие, без движение, напълно спокойно. Това е единственият начин да се изразят съществото и Законът на нещата, вътрешността на всяко безсъзнание и накрая да станеш едно с Небето и земята.“ Този, който упражнява и разбира така Изкуството на сабята, е близо до истината на Пътя.
Като чул това, Шокен попитал:
— Какво означава да няма нито „аз“ нито „противоаз“ без субект или обект?
Котаракът отговорил:
— Когато и понеже има един „аз“, има един неприятел. Нека не заставаме като „аз“ и няма вече да има противник. Това, което наричаме така, е синоним на обратното. Докато нещата запазват някаква форма, те предполагат винаги една противоформа. Ако моето същество не се е установило в своя собствена форма, то няма също и противна противоформа. Щом няма нищо противостоящо, то няма също нищо, което да се представи срещу мен. Това ще рече, че няма нито „аз“, нито „противо-аз“ Ако човек се освободи напълно от притежанието на самия себе си, ако така той се освободи до дъното на душата си от всяко нещо, той се озовава в хармония със света, става едно с всички неща в голямата единност на цялото. Дори когато формата на противника се разпада, човек не осъзнава това. Не, че той вътрешно не си дава сметка, но той не се спира и съзнанието продължава да се движи свободно от всякакво ограничение. Неговото действие отвръща просто и свободно чрез съществото.
Ако нашето съзнание не е вече заето, нито развълнувано от нищо, светът такъв, какъвто той е, става напълно наш и едно с нас. Човек го приема тогава оттатък доброто и лошото, оттатък симпатията и антипатията. Без предразсъдъци, без да държи сметка за нищо. Всички противоположности, които ни се представят: печалба и загуба, добро и зло, радост или мъка, произхождат от нас. В цялата безбрежност на Небето и земята, следователно нищо не струва повече от нашата същност, усилието да бъда позната. Един древен поет казва: „Едно зрънце прах в окото и трите Вселени са вече прекалено тесни. Ако нищо не е важно за нас, й най-малкото легло ще ни стане вече твърде широко.“ Това означава: ако една прашинка влезе в окото ни, то не може вече да се отвори. Защото в него влиза нещо там, където може да се вижда добре, само ако нищо няма там. Това може да ни послужи за сравнение със съществото, което е Осветляваща светлина, свободна в себе си от всичко онова, което е „нещо“. Но ако нещо заседне отпред, неговата способност не може да се прояви.