Вместо това положи внимателно Натали на едно легло, покрито със старомодна провинциална кувертюра, дошла също от Охайо. После извади от джоба на сакото си белезници.
Изчака тя да ги види.
Натали Шиън се смръщи, сините ѝ очи се разшириха в недоумение. Буквално за секунди тя сякаш цялата някак се сви и посърна.
— Това някаква гадна шега ли е? — Беше гневна, но и засегната. Досещаше се, че пред себе си има някакъв извратен тип, и бе права — отвъд най-страшните си кошмари.
Гласът му бе съвсем нисък:
— Не, не е шега. Много е сериозно, Натали. Би могла да кажеш, че е новина.
В този миг от вратата към съседния апартамент се чу внезапно и рязко почукване. Той вдигна показалец, за да накара Натали да мълчи, да бъде много, много тиха.
Очите ѝ изразяваха объркване, откровен страх и необичайна липса на тъй свойственото ѝ присъствие на духа.
Неговите бяха студени. И абсолютно безизразни.
— Това е Джил — каза той на Натали Шиън. — Аз съм Джак. Съжалявам. Наистина.
20.
Проправих си път през тълпата във фоайето на хотел „Джеферсън“ минута преди осем сутринта. В главата ми звучеше лек Гершуин в опит да заглади нащърбените ръбове. Внезапно и аз се бях включил в абсурдната игра. Джак и Джил. Сега бях част от нея.
Хладното достолепие на хотела бе добросъвестно съхранено, поне в елегантното главно фоайе. Беше трудно да се приеме, че тук наистина се е случила странна и невероятна трагедия, или пък че изобщо е възможна на това място.
Подминах елегантен грил-ресторант и магазин, чиито витрини демонстрираха изискана дамска мода. Един столетен часовник внимателно отброи часа, иначе всичко бе утихнало. Тук нямаше нито знак, нито дори намек, че Вашингтон е потресен и стъписан от две зловещи убийства на високопоставени личности и от заплахите, че предстоят и други.
Трайно се впечатлявам от фасади като на „Джеферсън“. Може би затова харесвам толкова Вашингтон, фоайето ми напомни факта, че в повечето случаи нещата не са такива, каквито изглеждат. То представляваше безупречна илюстрация на голяма част от онова, което ставаше в столицата. Изкусни фасади се издигаха срещу още по-изкусни фасади.
Джак и Джил бяха извършили второто си убийство само пет дни след първото. В този тих и така изискан хотел. Бяха заплашили и с няколко предстоящи убийства, и никой нямаше ни най-малка представа защо, нито как да спре това зловещо дебнене на знаменитости.
Жертвите се увеличаваха.
Но защо? Какво искаха Джак и Джил? Каква цел преследваха с безумната си игра?
Много рано същата сутрин вече бях разговарял със странните си приятели в клиниката за психични отклонения в Куонтико. Едно от преимуществата, с които разполагам, е, че те всички имат информация за моя докторат по психиатрия от университета „Джонс Хопкинс“ и с охота разговарят с мен, дори обсъждат теоретични прозрения. На този етап изобщо не знаеха какво да мислят. После се свързах с един мой човек от лабораториите за анализ на веществените доказателства към ФБР. Хрътките там също нямаха на какво особено да се опрат. И ми го признаха. Джак и Джил бяха накарали всички ни да търчим в затворен кръг.
В тази връзка бях получил нареждане от началника на инспекторите да изработя „един от своите прословути психопрофили“ на двойката убийци, ако те наистина съществуваха. Чувствах, че на този етап задачата бе безсмислена, но шефът не ми бе оставил никакъв избор. Работейки вкъщи на собствения си персонален компютър, аз прерових наличния раздел по бихейвиористика и програмата с данни относно задържането на упражнилите насилие престъпници. Както и подозирах, не изникна нищо очевидно или кой знае колко полезно. Преследването бе на твърде ранен етап, а и Джак и Джил бяха прекалено добри.
Засега поне правилните стъпки бяха: първо — да се събере колкото се може повече информация; второ — да се задават точни въпроси, които да бъдат много и разнообразни; трето — всички подозрения, хрумвания и идеи да се записват на картончета, подредени по азбучен ред, които аз щях да нося у себе си до приключването на случая.
Знаех за няколко случая с дебнене на знаменитости и бързо прехвърлих информацията в главата си. Безспорен факт беше, че Бюрото разполагаше с база данни за повече от петдесет хиляди потенциални и действителни тайни преследвачи на известни личности. За разлика от осемдесетте години, когато техният брой нямаше и хиляда. Изглежда, липсваше конкретен профил на един отделен извършител, но много от тях притежаваха общи характеристики: преди всичко маниакалност по отношение на средствата за масова информация; потребност от признание; пълно обсебване от насилие или някаква религия; трудности в осъществяването на интимни отношения. Помислих си за Маргарет Рей, обзетата от мания почитателка, която многократно бе прониквала незаконно в дома на Дейвид Летърман7 в Кънектикът. Тя бе нарекла Летърман „доминиращата личност в моя живот“. Понякога и аз гледам Летърман, но според мен той далеч не е чак толкова добър.
7
Популярен водещ на предаването „Късно вечер“ по NBC със специфичен стил и предизвикателно поведение към участници и зрители. — Б.пр.