Сексуалната фантазия бе безспорна — както при разголването на жената върху леглото ѝ, така и в случая със сенатора — извратено насилие над мъж. Имаха ли Джак и Джил проблеми със секса?
Първоначалното ми впечатление бе, че и двамата убийци са бели, на възраст между трийсет и четирийсет и пет — вероятно по-близо до втората поради високата степен на организация и при двете убийства. Подозирах равнище на интелигентност над средното, както и убедителност и физическа привлекателност. Това бе особено красноречиво и странно за мен — тъй като убийците успяваха да се озоват в апартаментите на знаменитостите, без да използват насилие. Това бе най-добрата следа, с която разполагахме.
Трябваше да запиша още доста неща и аз го сторих, бясно драскайки в бележника си. От време на време шефът ми хвърляше по някой поглед. Контролираше ме.
Идеше ми да го цапардосам. Той представляваше толкова много неща, които не бяха наред в отдела, в полицията на Вашингтон. Нафукан дръвник, който се имаше за много интелигентен. Нищо общо с истината.
— Нещо важно, Крос? — обърна се той накрая към мен.
— Засега нищо — отвърнах.
Това не беше истина. Онова, което определено ми се натрапваше като предположение, бе, че Даниел Фицпатрик и Натали Шиън биха могли да бъдат „с лек морал“ в старомодния смисъл на тези думи. Може би Джак и Джил не одобряваха поведението им. И двете тела бяха оставени разголени, в компрометиращи и особено смущаващи пози. Убийците изглеждаха обсебени от секс или поне от сексуалния живот на известни личности.
Разголени или изложени на показ? Изложени на показ по каква причина?
— Искам да видя бележката — рекох на Питман, като се опитвах да бъда учтив и делови.
Питман махна по посока на нощното шкафче в другия край на леглото. Жестът му бе пренебрежителен и груб. Не бих се държал по този начин и с най-неопитния полицай-новобранец. Аз бях показал повече уважение към Клъцни-го-Чъки.
Отидох там и прочетох написаното. Беше поредното стихотворение. Пет реда.
Поклатих глава няколко пъти, но не казах нищо на Питман. Да върви по дяволите. Стихотворението все още не ми говореше нищо особено. Надявах се, че няма да е все така. Всъщност мисълта в него бе ясна, но отсъстваше всякаква емоция. Какво бе направило тези двама убийци толкова безчувствени?
Продължих да претърсвам спалнята. Сред колегите от отдела бях известен с това, че прекарвам много време на местопрестъплението. Понякога оставах цял ден. И сега възнамерявах да сторя същото. Повечето от вещите на мъртвата бяха свързани единствено с професията ѝ, сякаш тя нямаше личен живот. Видеокасети, разходни ордери от мрежата ѝ, отмъкнат телбод с гравирани отгоре инициали CBS8. Огледах сцената на убийството и мъртвата от различни ъгли. Питах се дали убийците са отнесли нещо със себе си.
Обаче въпреки желанието си не успявах да се съсредоточа. Питман наистина ме бе извадил от релси. За което си бях виновен сам.
Защо и двете жертви бяха оставени разголени? Кое бе онова, което ги свързваше в смъртта им или поне в съзнанието на убийците им? Злодеите се бяха чувствали длъжни да ни насочат буквално по графичен начин към някои неща. Всъщност всичко около Фицпатрик и Шиън в момента бе обществено достояние. Благодарение на Джак и Джил.
А най-лошото бе, че бях „закопчан“ за случая. И нямаше никакво мърдане.
После всичко в спалнята взе неприятен обрат. Лош и неочакван обрат.
Стоях до Джордж Питман, когато той отново заговори, без да ме удостоява с поглед.
— Върни се, след като свършим, Крос. Ела по-късно.
Думите на шефа увиснаха във въздуха като застоял цигарен дим. Направо ми бе трудно да повярвам, че ги бе изрекъл. Винаги се бях стремял да се отнасям с някакво уважение към Питман. Беше мъчна работа, дори невъзможна, ала все пак се стараех.
— На теб говоря, Крос — леко повиши тон Питман. — Чу ли какво ти казах?
После шефът на инспекторите направи нещо, което не трябваше да си позволява, нещо наистина кофти, за което не можех да си затворя очите. Пресегна се и ме бутна с опакото на ръката си. Бутна ме силно. Залитнах и направих половин стъпка назад. Все пак успях да запазя равновесие. Юмруците ми бавно се вдигнаха към гърдите.
Не се замислих. Може би някаква таена злоба или силна неприязън ме накараха да действам импулсивно. Отчасти.
Пресегнах се напред и сграбчих с две ръце Питман. Този негов маниер на неуважение негласно бе нагнетявал отношенията между двама ни вече две-три години най-малко. Натрупаното омерзение пламна необуздано и грозно. Експлодира в стаята на тази мъртва жена.