— Мамка му! По дяволите! — прошепнах в меките дълбоки гънки на възглавницата си. — Оставете ме на мира. Нека поспя една нощ като нормален човек. Махайте се!
Пресегнах се към лампата и съборих няколко книги от шкафчето. „Генералската дъщеря“, „Моето пътуване из Америка“ и „Сняг се сипе върху кедрите“. Злополуката ме изтръгна от съня.
Сграбчих револвера си от едно чекмедже и побързах към долния етаж, подминавайки детската стая. Чух или си мислех, че чувам звука от лекото им дишане вътре. Предната вечер им бях чел от „Приказка за зайчето Питър“ от любимата ни детска писателка Беатрис Потър. Не ходете в градината на господин Макгрегър. Баща ви претърпя там злополука — госпожа Макгрегър го сготви с ориз.
Стиснах по-здраво пистолета в дясната си ръка. Дрънченето престана. После започна отново. Там долу.
Погледнах ръчния си часовник. Беше три и половина сутринта. Боже, имай милост! Отново часът на вещиците. Часът, в който често се събуждах без видима външна провокация от неща, които дрънчаха — ДРЪН, ДРЪН, ДРЪН — посред нощ.
Продължих надолу по стръмните издайнически стъпала. Внимателно, предпазливо. Внезапно около мен настъпи пълна тишина.
Аз самият не издавах нито звук. В мрака кожата ми бе като наелектризирана. Това не беше препоръчителният начин за начало на деня и дори за среднощ. Не ходете в градината на господин Макгрегър. Баща ви претърпя там злополука.
Продължих нататък, влязох в кухнята — с насочен пистолет, — където внезапно съзрях източника на дрънченето. Първата загадка на този ден бе разкрита.
Източникът на шума бе Джон Сампсън, моят приятел и партньор. Два метра и пет сантиметра в цял ръст, чисти 110 килограма. Двойния Джон, както му казваха понякога. Мъжът-планина.
— Станало е убийство — каза той, щом отключих, дръпнах резето и откачих веригата. — Тоя път пипната работа, Алекс.
2.
— За бога, Джон, знаеш ли кое време е? Имаш ли и най-малка представа колко е часът? Умолявам те, махай се от къщата ми. Върви си у вас. И блъскай по собствената си врата посред нощ!
Изстенах и раздвижих глава напред-назад, опитвайки се да прогоня сковаността от съня, сграбчила врата и плещите ми. Още не се бях събудил напълно. Може би просто сънувах лош сън. Може би Сампсън не беше на задната веранда. Може би аз все още бях в леглото с пухената си любовница. А може би не.
— Може да почака — рекох. — Каквото и да е, по дяволите.
— О, изключено — отвърна той, поклащайки глава. — Повярвай ми, Сладур, никакъв шанс.
Дочух скърцане зад себе си. Рязко се обърнах, все още леко изплашен и напрегнат.
В кухнята видях моето малко момиченце. Стоеше там по пижама на пеперуди в син електрик, босо и изплашено. Последната добавка към семейството — красива абисинска котка на име Роузи — следваше Джани по петите. Роузи също бе чула шума на долния етаж.
— Какво има? — попита Джани със сънен шепот, разтърквайки очи. — Защо си станал толкова рано? Случило се е нещо лошо, нали, татко?
— Връщай се обратно в леглото, скъпа — казах аз на Джани с най-нежния глас, на който бях способен. — Няма нищо. — Наложи се да излъжа малкото си момиченце. Работата ми отново ме бе издирила вкъщи. — Сега ще се качим горе, за да не нарушим най-полезния ти сън.
Отнесох я на горния етаж, като по пътя ласкаво потърках нос в бузата ѝ, шепнейки нежни глупости, все едно че бъбрех на сън. Внимателно я загърнах със завивките ѝ, подпъхнах ги под нея и после хвърлих един поглед и на сина си Деймън. Скоро всеки от тях щеше да се отправи към своето училище — Деймън към „Соджърнър Трут“2, а Джани към „Юниън Стрийт“. Докато извършвах тези свои дейности, котката Роузи непрестанно ми се мотаеше в краката.
После се облякох и двамата със Сампсън се понесохме с колата му към сцената на ранното утринно престъпление. Не се наложи да пътуваме дълго.
Сладка работа, Алекс.
Само на четири преки от нашата къща, на Пета улица.
— Вече съм буден, волю-неволю, и никак не ми харесва. Тъй че разказвай — казах аз на Сампсън, докато наблюдавах просветващите червени и сини светлини на полицейските коли и линейки, които се откроиха пред нас.
На четири преки от къщата ни.
Много синьо-бели престилки се бяха струпали в края на един тунел от оголели дъбове и постройки от червена тухла. Злополуката, изглежда, бе станала в училището на Деймън. (Това на Джани бе на десетина преки в противоположна посока.) Тялото ми се скова. В главата ми се изви вихрена буря.
— Едно малко момиченце, Алекс — каза Сампсън с необичайно ласкав за него глас. — Шестгодишно. За последен път са я видели в училището „Соджърнър Трут“ вчера следобед.