Президентът Бърнс отново стисна ръката ми, за момент ме погледна право в очите и после излезе от стаята.
Разбрах, че току-що съм бил приет в екипа, чиято единствена задача бе да охранява живота на президента. Открих, че съм силно мотивиран да върша именно това. Сведох поглед към иглата и шнолата за Деймън и Джани и се почувствах странно развълнуван.
37.
— Е, успя ли вече да се срещнеш с кралската двойка? — попита ме Нана, когато влязох в кухнята ѝ около четири следобед.
Готвеше нещо в голяма сива тенджера, което ухаеше като истинска амброзия. Супа от бял фасул, една от любимите ми. Котката Роузи обикаляше шкафовете с доволно мъркане. Роузи в кухнята.
Докато готвеше, Нана решаваше кръстословицата в „Уошингтън Поуст“. Забелязах и една от книгите ѝ с най-различни игрословици. Както и „Нито камък необърнат — биография на Маги Кун“. Сложна личност бе моята баба.
— Да съм се срещнал с какво? — Направих се, че не разбирам кристално ясния ѝ въпрос. Беше отдавнашна наша игра, която щяхме да продължаваме вероятно докато смъртта ни разделеше, някак, някой ден, по един или друг начин.
— С кого, д-р Крос. С президента и с госпожа президентшата, разбира се. Ония заможни белокожи хорица, дето живеят в Белия дом и гледат отвисоко на всички нас останалите. Том и Сали, горе в онзи Камелот14 на деветдесетте.
Усмихнах се на обичайното ѝ ведро и на моменти доста хапливо чувство за хумор. Надзърнах в хладилника.
— Отдавна не съм се прибирал вкъщи по това време. Ще си направя сандвич от тези гърди. Месото ми се вижда сочно и крехко. Или видът лъже?
— Естествено, но точно това парче наистина е сочно и крехко. Можеш да го скълцаш с лъжица. Изглежда, ония там в Белия дом имат доста кратък работен ден, като се знае какво трябва да свършат. Подозирах го. Но до този момент не бях в състояние да го докажа. И така, с кого се срещна?
Отказах се да се съпротивлявам. И бездруго щях да ѝ кажа поне това.
— Тази сутрин се срещнах и разговарях с президента.
— Срещнал си се с Том?
Нана се престори, че посреща удар в стил Джордж Форман, боксьорът от тежка категория. Залитна и отстъпи крачка назад от плота. Дори пусна едва стаена усмивка.
— Добре де, за Бога, разкажи ми всичко за Том! И за Сали. Носи ли черна шапчица през деня, когато е в Белия дом?
— Мисля, че това беше за Жаклин Кенеди. Всъщност президентът Бърнс ми хареса — рекох аз, докато се трудех над солиден сандвич с пушени гърди върху пресен ръжен хляб, гарниран с лист маруля, парченца домати, малко майонеза, много пипер и щипка сол.
— Че как. Ти харесваш всички, докато не убият някого — заяви Нана и се захвана да реже още домат. — Сега, след като вече си се срещнал лично с господин президента, можеш да се върнеш към случая с училището. Това е много важно за хората в тази къща. Сивата къща. Никой цветнокож вече не се вълнува особено от президента и неговите проблеми. Много им трябва.
— Това факт ли е, госпожа Фаракан? — попитах аз, захапвайки сандвича си. Вкусно, според обещанието. Реже се с лъжица, топи се в устата.
— Ще стане, ако все още не е. Във всеки случай не е далеч от истината. Честно казано, положението е плачевно, ама нали живеем в окаяна държава. Не си ли съгласен? Длъжен си.
— Някога да си чувала, че с възрастта хората улягат? — попитах. — Между другото месото е страхотно.
— А ти някога да си чувал, че с годините трябва да стават не по-стари, а по-добри? Да си чувал, че е нужна грижа към ближния? Да си чувал, че в нашия квартал убиват малки, сладки цветнокожи дечица и никой не прави необходимото, за да спре този ужас? Разбира се, че гърдите са чудесни. Нали разбираш, аз наистина ставам по-добра.
Бръкнах в джоба на панталона си и извадих иглата и шнолата, които ми бе дал президентът.
— Той знаеше, че имам две деца. Даде ми тези неща за тях, за спомен. — Подадох ги на Нана. Тя ги пое и за първи път в живота си остана безмълвна.
— Кажи им, че са от Том, че той е добър човек и се опитва да направи каквото е нужно.
Бях изял наполовина натъпкания си сандвич. Другата половина задържах и тръгнах да излизам от кухнята. В случай, че жегата станеше непоносима и от сорта.
— Благодаря за вкусния сандвич и за съвета. В същата последователност.
— Къде отиваш? — извика Нана след мен. Пак бе почнала да се навива. — Говорехме по важен въпрос. Геноцид към цветнокожите тук във Вашингтон, в самата столица на държавата ни. Те не се интересуват какво става в тези квартали, Алекс. Те са си тях и са бели, а ти сътрудничиш на врага.