Джийн Стърлинг се усмихна, но усмивката ѝ бе премерена. Тя бе жена, която умееше да се владее безупречно — интелектуално, емоционално и дори физически. Беше солидна и стабилна, а удивителните ѝ кехлибарени очи винаги изглеждаха така, сякаш искаха да проникнат още по-дълбоко в теб. Не се задоволяваше с външен израз и повърхностни отговори — белег за добър агент.
— Не съм чак толкова идеална — сви устни тя. — През първите две години бях просто един приличен социален работник. Това е нашето прозвище за „шпионин“, Алекс. Бях таен агент в Европа. Безобидна история, предимно събиране на информация.
После изкарах Военния колеж, форт МакБейн. Баща ми е военен. Живеят с майка ми в Арлингтън. И двамата са патриоти — гласуваха за Оливър Норт17. Аз пламенно вярвам в нашата форма на управление. Освен това се чувствам задължена да допринеса по някакъв начин за по-голямата му ефективност. Смятам, че сме в състояние. Убедена съм.
— Звучи добре — отвърнах. И наистина си беше така. С изключение на онази част за Оливър Норт.
Тъкмо спирахме до една къща съвсем близо до Кънектикът Авеню и Съркъл. Неоколониален стил, на три етажа, много уютна и хубава. Страхотна. Живописен мъх бе плъзнал по издадения покрив и се спускаше по северната страна.
— Тук ли живеете? — усмихнах се на Джийн. — Значи не сте „чистата Джийн“?
— Точно така. Просто една изкусна фасада, Алекс. Като Дисниленд и Белия дом. За да ви го докажа, вътре ни очаква добре обучен убиец — каза Джийн Стърлинг и ми намигна.
— В колата ви има още един — намигнах ѝ аз в отговор.
49.
Късният декемврийски следобед бе необичайно ясен и слънчев. Температурата бе над петнайсет градуса, тъй че двамата с Андрю Клаук седнахме в задния двор на великолепния дом на Джийн Стърлинг в Чеви Чейс.
Обикновена ограда от ковано желязо опасваше имота. Портата бе кафеникавозелена, наскоро боядисана и леко открехната. Пробив по отношение на сигурността.
Убийците на ЦРУ. Елитните наемници. Призраците. Те действително съществуваха. Повече от двеста на брой по думите на Джийн Стърлинг. Списък извън редовния щат. Странна и внушаваща страх идея за деветдесетте години в Америка. Или където и да е в това отношение.
И все пак аз бях с един от тях.
Минаваше три часът, когато започнахме да разговаряме с Андрю Клаук. Яркожълт училищен автобус спря до оградата и на тихата провинциална улица се изсипаха деца. Малко момче на десет-единайсет години хукна по алеята и влезе в къщата. Стори ми се, че познах момчето от снимките в кабинета ѝ. Джийн Стърлинг имаше момче и едно по-малко момиченце. Също като мен. Беше пренесла „социалната си дейност“ у дома също като мен.
Андрю Клаук беше огромен като кит и въпреки това създаваше впечатлението, че може да се движи пъргаво и енергично. Кит, който си мечтае за танц. Беше някъде към четирийсет и петте. Спокоен и изключително уверен в себе си. С проницателни кафяви очи, които сграбчваха и не пускаха. Проникваха дълбоко. Носеше безформен сив костюм и бяла риза с разкопчана яка, омачкана и мърлява. Кафяви италиански кожени обувки. „Друг вид убиец, но все пак убиец“ — помислих си аз.
Докато пътувахме с колата насам, Джийн Стърлинг бе повдигнала един много предизвикателен за мен въпрос. Каква е разликата между серийните убийци, които съм преследвал в миналото, и наемните убийци, използвани от ЦРУ и армията? Смятам ли, че някой от тези убийци по нареждане може да бъде всъщност Джак или Джак и Джил?
Тя — определено да. Беше категорична, че е възможност, която трябва да се провери, и то не само от собствените ѝ хора.
Докато разговаряхме непринудено и на моменти дори весело, аз внимателно изучавах Клаук. Не ми се случваше за първи път да разговарям с човек, който убиваше за препитание, с масов убиец, тъй да се каже. Този обаче имаше разрешение вечер да се прибира при семейството си във Фолс Чърч и да води, както той сам го определи, „нормално и необременено от чувство за вина съществуване“.
В един момент Андрю Клаук дори ми заяви:
— През целия си живот не съм извършил нито едно престъпление, д-р Крос. Дори не са ме глобявали за превишена скорост. — После се засмя, малко неадекватно, помислих си аз. Смехът му бе прекалено силен.
— Какво е толкова смешно? — попитах. — Пропуснах ли нещо?
— Ти си колко, към 100 кг и метър и деветдесет. Горе-долу познах ли?
— Почти — отвърнах. — Но кой го е грижа?
— Очевидно мен, инспекторе. Много съм напълнял и не изглеждам във форма, но мога да те очистя ей тук, във вътрешния двор — уведоми ме той. Обезпокоително наблюдение от негова страна, при това поднесено твърде предизвикателно.
17
Подполковник, член на щаба на Националния съвет за сигурност на САЩ. Името му се свързва с нашумелия през 80-те години политически скандал „Иран-контра“, избухнал вследствие на противозаконни действия на Съвета във връзка с оказването на военна помощ на чужди държави и търговия с оръжие. — Б.пр.