— Виждате ли, в края на краищата вие нямате нужда от моята помощ — заявих аз. Бях окуражен от перспективата за какъвто и да било напредък по случая. Всъщност за първи път от няколко дена насам бях обзет от известен оптимизъм.
— О, напротив, Алекс. Не сме го докарали за събеседване само защото все още нямаме нищо конкретно срещу него. Само противни, гадни подозрения. Както и потребността да хванем някого. Да не забравяме и този момент. Сега и вие ставате подозрителен.
— Това е всичко, което имам на този етап — напомних ѝ аз. — Подозрения.
— Понякога това е достатъчно и вие го знаете. Налага се да бъде.
Озовахме се в малкия частен гараж под комплекса на ЦРУ в Лангли. Пространството беше запълнено предимно със семейни комбита, но се намираше и по някоя и друга високотестостеронна спортна кола като „Мустанг“, „Вайпър“, „Бимър“. Колите пасваха доста добре на персонала, който бях видял горе.
— Мисля всеки да се качи на собствената си кола — предложи Джийн и на мен ми се стори разумно. — Аз ще се върна тук, когато свършим. Вие можете да продължите към Вашингтон. Хокинс е със сестра си в Силвър Спринг. Сега е в къщата. Ако решите, по околовръстното е на около половин час от тук.
— Сега ли възнамерявате да го притиснете? — попитах аз. Останах с такова впечатление.
— Смятам, че трябва, а вие? Просто ще си побъбрим, нищо повече.
Стигнах до колата си. Тя се запъти към своето комби.
— Този човек, с когото ще се срещнем, той е професионален убиец — подвикнах ѝ аз, въпреки че вече бяхме на известно разстояние в гаража.
Тя ми отвърна по същия начин и гласът ѝ отекна, срещайки преграда от стомана и бетон:
— Доколкото разбирам, той е един от най-добрите, с които разполагаме. Не е ли забавно?
— Има ли алиби за някой от дните с убийства на Джак и Джил?
— Не ни е известно. Ще трябва да го поразпитаме по-подробно.
Качихме се всеки в своята кола и запалихме. Започвах да забелязвам, че главният инспектор на ЦРУ не беше бюрократ; тя със сигурност не се боеше от възможността да си омърси ръцете. Както и моите. Предстоеше ни да се срещнем с поредния „призрак“. Той ли беше Джак? Можеше ли да се окаже толкова лесно? Ставали са и по-странни неща.
Трябваха ми цели трийсет минути, за да се добера до къщата на сестрата на Хокинс в Силвър Спринг. Къщите там бяха с малко завишени цени, но все още се считаше за район средна класа. Не моята средна класа. Нечия друга.
Джийн спря волвото си до някакъв черен линкълн, паркиран близо до съседната пряка от къщата на сестрата. Свали автоматичното стъкло вдясно от себе си и каза нещо на двамата агенти вътре. Вероятно един от екипите ѝ за наблюдение, предположих. Или просто искаше да я упътят как да стигне до укритието на убиеца, което ми се стори смешно. Напоследък доста рядко ми се случваше да се засмея.
Внезапно зърнах някакъв мъж да излиза от една къща, построена в типичния за Кейп Код24 стил. Това бе домът на сестрата.
Познах Кевин Хокинс по снимките от досието му. Нямаше никакво съмнение.
Хвърли бърз поглед надолу по улицата и вероятно ни забеляза. Побягна. После се метна на един Харли Дейвидсън, паркиран на алеята за автомобили пред къщата.
Изкрещях „Джийн“ през отворения си прозорец и същевременно запалих мотора.
Втурнах се да преследвам Джак?
69.
Първото, което направи Кевин Хокинс, след като се бе метнал на мотоциклета, бе да мине напряко през отрязъка заскрежена трева, която разделяше две съседни фермерски къщи с полуетажи. Профуча край още няколко къщи, едната от които с басейн над земята, покрит за зимата с дебел найлон в бебешко синьо.
Насочих старото си порше по същия пряк път, по който бе поел Хокинс. За щастие последните няколко дни бяха студени и земята бе твърда. Питах се дали някой от обитателите на къщите бе видял как моторът и колата се преследваха като откачени на зигзаг из задните им дворове.
Мотоциклетът зави рязко надясно по недостроения път след последния ред къщи. Следвах го отблизо. Колата ми подскачаше силно. В един момент долницата ѝ здраво се остърга във високия бордюр. Стовари се тежко върху настилката и главата ми се заби в тавана на купето.
Докато наближавахме най-близката пресечка, волвото и линкълнът също се включиха в състезанието. Няколко деца от махалата, които въпреки лошото време играеха на футбол, спряха, за да позяпат слисани истинско полицейско преследване, което с рев продължи нагоре по улицата на предградието.
Бях извадил глока си през сваления прозорец. Не възнамерявах да стрелям пръв. Кевин Хокинс все още не се издирваше по обвинения в каквото и да било престъпление. Не му бяха предявени никакви обвинения. Тогава защо бягаше? Определено се държеше като гузен.