Кейди обаче се бе влюбила в шапката. Носеше я наперено, със самочувствие. Отново проблеснаха светкавици на фотоапарати. Тя спря, сложи ръка на кръста, а един от пръстите ѝ се заигра с връвчиците на шапката.
Джейк извъртя очи и продължи към музея.
Виковете зад гърба му се превърнаха в неразбираема глъчка. Не искаше нищо друго, освен час по-скоро да влезе вътре, да избяга от цялата тази шумотевица. Музеят и „Бледсуърт Индъстриз“ бяха организирали мащабна медийна кампания и рекламираха изложбата по вестници и телевизии, по автобуси и влакове от метрото. Историята с изчезването на родителите на Джейк бе водеща новина още по времето, когато се бе случило, все пак ставаше въпрос за злато, бандити и загинали археолози. Вестниците я раздухаха отново. Скоро всички научиха за осиротелите хлапета. Появата на децата тук, специално за откриването на изложбата, бе привлякла всички фотографи в града.
Морган Дръмонд вървеше редом с Джейк и подбутваше Кейди по гърба, за да не спира. Гласът му заглуши глъчката на тълпата:
— Закъсняваме! След края на церемонията ще имате възможност да направите нови снимки!
Изпрати ги ропот на разочарование.
Джейк забеляза, че Дръмонд спира за миг погледа си върху един от зяпачите в тълпата. Непосредствено до въжетата бе застанал нисък, дундест мъж, облечен в зелен костюм, който дъвчеше поничка. Очите му бяха скрити под гъсти вежди. Дебелите му устни бяха покрити с пудра захар. На врата му също бе окачен фотоапарат, но мъжът не посегна към обектива дори когато Дръмонд и децата минаха покрай него.
Непознатият кимна леко на Дръмонд, който подкани хлапетата да вървят по-бързо.
Най-накрая Джейк и Кейди минаха под транспаранта и се озоваха във фоайето на музея. То беше приятно празно, ако не броим, разбира се, охранителите в сини униформи. Кейди хвърли назад поглед, изпълнен с копнеж.
— Церемонията по прерязването на лентата ще се състои във вътрешния двор, който носи името на кралица Елизабет — уведоми ги Морган Дръмонд, докато минаваха покрай магазинче за сувенири и прекосяваха полирания мраморен под.
— Там ще има ли камери? — попита Кейди и отвори дамското си огледалце с ловкост, на която би завидял и жонгльор на ножове в цирка.
— Само от телевизионните новини и лондонския „Таймс“ — каза Дръмонд. — Мероприятието е ексклузивно, поканени са само най-щедрите спонсори, и дори те трябваше да платят солидна сума, за да присъстват на прерязването на лентата.
— А вашата компания получи отстъпка от тази сума?
Дръмонд погледна намръщен Джейк, сякаш момчето бе задало изключително невъзпитан или глупав въпрос.
— Разбира се. Ще трябва да съберем цяло състояние, за да покрием разходите си покрай тази изложба. — Гласът му прозвуча сърдито. — Защо мислите, че ви поканиха? Прашните артефакти не могат да привлекат тълпите… Историите могат! Като вашата… като трагедията, покрай… — Едрият мъж чак сега осъзна какво говори и пред кого. Млъкна внезапно, все едно си бе глътнал езика. Прояви достатъчно възпитание, за да се изчерви и да се почеше неловко по врата.
Лицето на Джейк също почервеня, но не от неудобство. Той сви едната си ръка в юмрук, когато осъзна за какво всъщност става въпрос. Поканата към тях не целеше да привлече внимание към постиженията на техните родители, а да се възползват от трагедията им, да превърнат загубата им в машина за студени, безчувствени пари, които да потекат към „Бледсуърт Индъстриз“. Изпита гняв, но и се почувства глупаво. Двамата със сестра му бяха прелетели океана, за да танцуват като марионетки пред тълпата и да я накарат да купи повече билети.
Кейди изобщо не изглеждаше развълнувана от думите на Дръмонд. Продължи наперено напред в очакване на следващата порция внимание и светкавици.
— Оттук — показа им Дръмонд и задържа вратата отворена.
Когато Джейк прекрачи прага, пред погледа му се разкри смайваща гледка. Огромен покрит вътрешен атриум с площ поне няколкостотин квадратни метра, целият застлан с мрамор.
— Големият двор — обяви Дръмонд. Бръкна в джоба си и извади очила с черни стъкла. — Очила, с които да наблюдавате затъмнението. Най-добре ги сложете още сега.
Джейк сложи своите без да забавя крачка. Крилата на музея заобикаляха огромния двор от всичките четири страни. Спираловидни стълби водеха към втория етаж. Но онова, което впечатли най-силно Джейк, бе конструкцията, която покриваше двора отгоре. Състоеше се от триъгълни парчета прозрачно стъкло, които сякаш се рееха във въздуха над главите им, безтегловни и озарени от слънчева светлина.