Последните му думи бяха придружени от нов взрив от аплодисменти.
Когато Джейк и Кейди стигнаха площадката на върха на стълбите, кураторът посочи към небето и извика:
— Вижте!
Осветлението в двора на музея изгасна.
Джейк зяпна небето. Ето затъмнението!
Луната направи последната, едва доловима стъпка и напълно покри слънцето. Затъмнението бе пълно. Слънчевата корона озаряваше краищата на потъналата в мрак Луна, сякаш в небесата бе изгряло черно слънце.
Дъхът на Джейк секна от удивление.
Озарено единствено от отблясъците от затъмнението, помещението бе потънало в призрачен сумрак. Мраморните плочи на пода грееха в сребристо сияние, сякаш подът и стените излъчваха собствена светлина.
Кураторът продължи в мрака:
— Самите маи са предсказали това затъмнение с помощта на своите древни астрономически изследвания и изчисления. Ние избрахме именно това небесно събитие, за да открием изложбата. — Той се обърна към Джейк с огромните ножици в ръце: — Мистър Ренсъм, бихте ли ми помогнали?
Грейна прожектор и освети върха на стълбите.
Джейк откъсна поглед от небето и сведе очи към червената лента. Знаеше, че коридорът, който води към изложбата с артефактите, открити от родителите им, започва зад червената лента. Момчето кимна, нямаше търпение да види изложбата:
— Да го направим!
Кураторът се усмихна широко и вдигна ръка, давайки знак на Джейк да изчака неподвижно, докато проблясват светкавиците на фотоапаратите. Кейди стоеше с ръце, здраво стиснати на гърдите. Джейк съзнаваше, че впоследствие ще си плати за това, че тъкмо той е попаднал във фокуса на вниманието.
Сякаш имаше избор.
Джейк хвана едната дръжка на ножиците и двамата с куратора прерязаха лентата с едно рязко движение.
Когато двете половини на острието се затвориха и лентата падна, ослепителна светкавица разкъса небето. Веднага след нея прокънтя и гръм. Покривът над главите им издрънча. Събралите се гости се смълчаха уплашено, след малко обаче се разнесе тих смях.
Кураторът намигна на Джейк:
— Едва ли можехме да изберем по-подходящ момент, нали, момче. — Взе ножиците и изправи гръб.
Джейк отново вдигна поглед към небето. Буреносните облаци скриха слънчевото затъмнение. Дворът потъна в още по-непрогледен мрак.
Кураторът вдигна ръка към гостите:
— Моля, останете по местата си. Всеки момент ще включим осветлението в двора. Докато чакаме, може би е най-добре да позволим на младите Ренсъмови да разгледат изложбата първи, да им позволим да останат насаме със съкровищата, които родителите им са открили.
Разнесоха се възклицания „Ах!“ и „Колко трогателно!“, заедно с приглушени аплодисменти.
Над останалите обаче се извиси един глас, изпълнен с презрение:
— Съкровищата, които родителите им са открили? Ха! По-скоро, съкровищата, които родителите им са откраднали! — Последната дума отекна над двора като изстрел.
Последва неловко мълчание.
Мъжът продължи:
— Какво ще кажете за слуховете, че Ренсъмови са живи и се крият в Южна Америка? Че са инсценирали изчезването си, за да се измъкнат с най-ценните съкровища?
Сърцето на Джейк заби ускорено. Лицето му запламтя от гняв.
— Вижте какво — каза кураторът. — Това са долни клевети, които…
Прекъсна го рязък вик:
— Ричард и Пенелопе Ренсъм са най-обикновени крадци, да го знаете от мен!
Осветлението в двора отново бе запалено.
Джейк свали очилата, с които наблюдаваше затъмнението, и откри мъжа в тълпата. Беше онзи мазник, репортерът, който дъвчеше поничка отвън.
Джейк пристъпи напред, готов да се хвърли и да накара мъжа да се извини за думите си, но една огромна длан го спря и го върна на площадката на втория етаж.
Морган Дръмонд вежливо побутна Кейди след него.
— Не е необходимо да слушате тези глупости. Идете вижте изложбата.
Кураторът, застанал зад него, повика охраната. Охранителите се втурнаха покрай Джейк и Кейди и затопуркаха надолу по стълбите.
Мъжът обаче продължаваше да крещи:
— Крадци! Шарлатани! Ръцете на Ренсъмови са изцапани с кръв!
Всяка дума пронизваше като нож сърцето на Джейк.
Дръмонд го побутна отново:
— Върви, след малко ще дойда и аз.
Кейди го погледна. Очите ѝ бяха изпълнени с недоумение и страх.
— Джейк…
Трябваше да я отдалечи колкото се може по-скоро от тази сцена:
— Да вървим.
Ускориха крачка и се озоваха в залата срещу стълбите. Краката на Джейк не му се подчиняваха, беше заслепен от гняв. Беше навлязъл доста навътре в изложбената зала, преди мозъкът му най-сетне да регистрира чудесата, които го заобикаляха.