Крясъците им привлякоха вниманието на войниците — първо нагоре, към небето, сетне надолу, към отворената врата на клетката.
Котката профуча през портата и изчезна в лабиринта от улици на града. Неколцина войници хукнаха подире ѝ, но Джейк се съмняваше, че ще успеят да я хванат.
Наложи му се да положи сериозни усилия, за да запази невинното изражение на лицето си. Долови искрите в очите на Марика. Тя го изгледа в продължение на няколко секунди, преди да отмести поглед.
Дори да бе заподозряла нещо, определено нямаше да го издаде.
Центурион Гай заговори рязко и посочи замъка:
— Достатъчно. Не трябва да караме старейшините да ни чакат.
Замъкът Калакрис заемаше далечната половина от просторния двор. Джейк огледа укрепленията му, докато приближаваха главния вход. Проточи врат и видя нещо лъскаво на върха на дясната кула. Лъчите на залязващото слънце хвърляха ярки отблясъци върху куполовидна постройка от кован бронз. Приличаше на астрономическа обсерватория.
Преди да успее да я разгледа по-обстойно, те преминаха първо през каменен свод, после през огромни врати. Джейк очакваше вътрешността на замъка да бъде мрачна и потискаща. Вместо това се озова в преддверие, чиито пъстроцветни гоблени по стените и килими по пода му придаваха топлина и уют. Въздухът бе приятно свеж, явно бе добре изолиран от жегата навън. Огромен бронзов свещник осветяваше помещението, но не посредством блещукащи пламъчета на свещи. Светлината, която струеше от тях, не трепваше.
Джейк реши, че става въпрос за електрически крушки, но формата им бе неправилна и ъгловата. Приличаха на парчета кристал, всяко от които излъчваше ярка светлина, от която го заболяха очите.
Джейк се намръщи и отмести поглед. Какво ли захранва тези кристали?
Гай ги поведе надолу по пътеката, която минаваше по средата на продълговата тясна зала. От двете ѝ страни бяха наредени дървени пейки като в черква, всичките бяха обърнати към далечния край на залата. И всяка пейка беше украсена със символи досущ като рицарски гербове.
Знамена.
Марика забеляза интереса му и каза:
— Знамената символизират всяко едно от Изгубените племена.
Спряха в другия край на залата пред поредица от високи тесни прозорци, от двете страни на които се извисяваха сводове. Под прозорците се издигаше подиум на две нива с разположени върху него маси като в съдебна зала; на всяко ниво имаше три високи стола.
Откъм левия свод се появиха трима мъже с угрижени лица. Това бе общото между тях, но във всичко останало бяха много различни. Единият носеше дрехи като тези на Пиндор и Херонид, а на главата си имаше корона от лаврови листа.
До него крачеше възрастен мъж с азиатски черти, напълно плешив, ако не броим дългите бели мустаци, които се спускаха под брадичката, и тънката му брада. От другата му страна вървеше жена на средна възраст със сплетени червеникави коси, облечена в зелена туника и панталони. На главата си носеше шлем с два извити рога.
— Върховният съвет на Калипсос — прошепна Марика.
Пиндор отстъпи назад с копието в ръка, опита се да се скрие зад гърба на Гай.
Усетила тежките погледи на членовете на съвета, Кейди застана по-близо до Джейк.
Преди някой да каже нещо, от десния свод прозвуча рязък глас:
— Новодошли! Това е невъзможно! Но ако е истина… можеш ли да си представиш?
Мъжът, който говореше, се появи след миг. Беше нисък, със сива, леко разчорлена коса, сякаш току-що бе станал от сън. Парчето плат, привързано около раменете му и наречено пати, украсено с пера по ръкавите, определено бе маянско.
Подире му се тътреше друг мъж. Беше толкова широк, колкото и висок. Шишкото бе облечен с дълга роба с качулка, макар качулката да бе свалена и да разкриваше гъста кафява коса, обръсната на темето. Приличаше на средновековен английски монах. Монахът посочи групичката им и маят се обърна. Облещи очи и пристъпи към тях.
— Мари? — попита той. — Какво правиш тук, скъпа? Защо не си на училище?
— Татко, двамата с Пиндор…
Татко? Джейк я погледна.
Прекъсна я силен, плътен глас, който прогърмя от горната маса.
— Пиндор?
Мъжът с короната от лаврови листа стана от стола си. Очите му зашариха из залата. Пиндор се показа неохотно.
— Какво става? Каква беля сте направили пак с твоята приятелка? Пак ли сте погодили номер на някого?… Ако губите ценното време на съвета…
— Не, татко — каза Пиндор със забити в пода очи. — Не е беля.