— Достатъчно! Искам да науча повече за гракила, който се е опитал да ви нападне край Рухналата порта. Сигурни ли сте, че е бил някой от слугите на Краля на черепите?
— Аз съм сигурен, татко — отговори Пиндор.
Жената с рогатия шлем — най-вероятно викингски по произход — взе думата.
— С всеки изминал сезон Калверум Рекс става все по-дързък. Ако думите на децата са верни, той вече чука на портите ни.
— Това наистина е тревожно, Астрид. Какви са последните новини от твоите ловджийки?
Тя поклати глава.
— Все още нямаме вести от онези, които навлязоха в дълбоката джунгла. Молим се на Один при всеки лунен изгрев да се завърнат живи и здрави.
— Ще добавим и нашите молитви към твоите — увери я азиатецът. Сетне се обърна към Джейк и Кейди. — Преди да решим какво да правим с новодошлите, бих искал да науча повече за страната, от която идват. И за това как всъщност са се озовали тук?
Джейк почувства тежестта на своята половина от монетата, окачена около врата му. Покашля се първо, тъй като се опасяваше да не би Кейди да разкаже истината за монетите. Това не биваше да се случва. Монетите вероятно бяха единственият им път към дома. Ако им ги отнемеха, можеха да останат тук завинаги. Освен това, Джейк просто не желаеше да се разделя с тях. Те бяха последният подарък от родителите им.
— Нямаме представа как се озовахме тук — започна колебливо и предпазливо той. — Бяхме в голямата… голямата зала. По време на силна гръмотевична буря.
Обърна се към Кейди, която кимна.
— В следващия миг проблесна светкавица и… бам… светът потъна в мрак. Струваше ни се, че пропадаме… и, хоп… озовахме се в джунглата.
Старейшините посрещаха думите му с кимвания. Джейк чу от горния ред да повтарят думата светкавица. Може би част от техните хора се бяха озовали тук по същия начин.
— Идваме от град, наречен Норт Хемпшир — продължи Джейк. — От страна на име Америка.
— А-Мерика? — попита бащата на Пиндор и сбърчи чело. — Това племе не ни е известно.
Джейк повиши леко глас, за да го чуят по-добре.
— Не знаем как или защо се озовахме тук. Не знаем нищо и за този Крал на черепите и със сигурност не сме ничии шпиони. Кълна се в това. — Джейк вдигна дясната си ръка като бойскаут — макар никога да не бе бил бойскаут.
Старейшина Тиберий го изгледа продължително. Джейк не свали ръката си и отвърна на напрегнатия му поглед. Най-накрая римлянинът махна с ръка на центуриона.
— Отведете тези двамата на някое по-изолирано място, докато обсъдим чутото.
Гай удари гърдите си с юмрук и направи знак на Джейк и Кейди да го последват.
Тиберий се провикна подире им.
— Нека момчето остави раницата си, а момичето — странния музикален инструмент. Ще бъдат изучени от магистрите за евентуални следи от алхимиите на Краля на черепите.
Импровизираната им килия нямаше прозорци и едва ли бе по-голяма от килер за дрехи. Подът бе застлан със слама. Стената в дъното цялата бе покрита с лавици, отрупани с буркани от зелено стъкло, запечатани с восък, които криеха мътното си съдържание. Покрай друга от стените бяха наредени бъчви и високи до кръста глинени делви. Помещението миришеше на мускус и пипер.
Трябва да е кухненски килер, реши Джейк, и мисълта за храна предизвика недоволно къркорене в стомаха му. Кога се хранихме за последен път? Лондон му се струваше отдалечен на милиони километри и милиони години. А може би наистина бе така.
Кейди крачеше напред-назад в тясното помещение, скръстила ръце пред гърдите си.
Джейк прекоси килера и застана пред стената, от която грееше единствената светлинка в килията им. В камъка, с помощта на винтове, бе закрепен железен фенер, увенчан с един от онези блещукащи кристали. Беше прекалено високо, за да успее да го достигне, затова Джейк се огледа за жици или кабели, които да го захранват. Не видя нищо подобно, но въпреки това искаше да го огледа по-отблизо.
Може би ако домъкна тук някоя от онези бъчви…
Кейди изрита една от глинените делви и се обърна към Джейк.
— Как се озовахме на това ненормално място?
В погледа ѝ се четеше ужас. Джейк сви рамене, почувствал, че сестра му се нуждае от отговор, от какъвто и да било отговор.
— Вероятно сме задействали някаква… не знам, може би квантова дупка.
— Каква дупка?
— Пробив във времето и пространството. Пространствена аномалия.
Кейди завъртя очи.
— С други думи… нямаш представа.
Джейк се намръщи, но всъщност тя беше права. Посочи блещукащия артефакт.
— Добре, сигурен съм, че има нещо общо със счупената монета, която ни подариха мама и татко.