— Тя издава звук, който ние не можем да чуем — обясни Джейк, — но някои животни могат. Искаш ли да я задържиш за известно време.
Пиндор не откъсваше поглед от свирката.
— Наистина ли?
— Разбира се. — Джейк сви рамене, добре съзнаваше, че някой трябва да ободри Пиндор.
Пиндор сви пръсти около подаръка.
— И това може да контролира зверовете в полето?
— Нямам представа, но определено привлича вниманието им. Ако се поупражняваш, можеш да я превърнеш и в средство за дресура.
Пиндор кимна. Болката в очите му бе изчезнала, отстъпвайки място на удивление.
— Благодаря — промълви той и продължи надолу по улицата с далеч по-лека стъпка.
Марика се изравни с Джейк и му се усмихна.
— Какво? — попита я той.
Тя се извърна, сетне го погледна крадешком с крайчеца на окото си. На устните ѝ играеше усмивка.
— Какво? — отново попита той.
— Нищо — отвърна момичето. — Абсолютно нищо.
Пред тях изникна Борнхолм, домът на викингите. Приличаше на боен кораб, който се носи над покривите на Калипсос. Горната половина на сградата определено някога е била нос на древен кораб. Носовото украшение — издялана от дърво глава на чудовище с озъбена паст — стърчеше над улицата. Под нея се намираха портите, сковани от тежки греди, взети вероятно от самия кораб.
Пиндор хвана желязното чукало с формата на вълча глава и удари силно.
Отвори се дървен капак с желязна решетка.
— Кой иска да влезе в Борнхолм?
— Аз… — Пиндор се покашля, защото гласът му прозвуча плах и дрезгав. Опита отново, този път далеч по-уверено. — Идвам по заповед на магистър Балам. С мен е новодошлият Джейк Ренсъм, за да посети сестра си.
Миг по-късно отвътре отвориха едната половина от двойната порта. На прага застана висока русокоса жена и огледа гостите. Ако се съди по дълбоката бръчка между веждите ѝ, не хареса особено това, което видя.
— Влизайте — рязко ги подкани тя.
Озоваха се в огромно помещение, с оголени мертеци под покрива, което стигаше чак до другия край на сградата, а там друг чифт врати отвеждаха в слънчев двор. Когато Джейк пристъпи прага, остана смаян от залата, наподобяващата пещера. В железни свещници с формата на еленови рога блестяха късчета бели кристали. Те осветяваха фреските, изписани на стената срещу камината. Викингски кораб пореше разпенените вълни на бурно море, квадратните му платна бяха издути от вятъра, а от бордовете му стърчаха гребла.
Тяхната домакиня забеляза интереса на Джейк.
— Това е „Валкирия“ — каза тя, а когато мина покрай нея, целуна върховете на пръстите си и докосна с тях кораба.
Джейк разпозна името от скандинавската митология.
— „Валкирия“? Не бяха ли те жените войни, които носили щита на Один?
Жената се обърна към Джейк с ръка на кръста.
— Явно знаеш нашите легенди.
Той я погледна право в ледено сините ѝ очи.
— Някои от тях.
Тя кимна доволно.
— Аз съм Брунхилдр и се грижа огъня в Борнхолм никога да не угасва. Добре дошъл — сега вече гласът ѝ прозвуча по-приветливо. — Сестра ти е навън. Следвай ме.
В мига, в който тя се обърна, от стълбите пред тях долетя тропот на ботуши. От последните стъпала скочиха две момичета, и двете чернокоси с еднакви смугли лица. Близначки. Трябва да бяха по-големи от Кейди.
Брунхилдр спря пред тях.
— Как е старейшината? — попита тя.
Едно от момичетата поклати глава.
— Старейшина Улфсдотир изкара нощта в Калакрис, край леглото на сестра си. Отказа да си легне и прекара цялата сутрин, отправяйки молитви към Один.
— И освен че отказва да легне, отказва и да се храни — добави второто момиче. — Но ние видяхме кой идва и се надяваме да носи новини за Ливия.
Всички погледи се насочиха към Джейк, Марика и Пиндор.
— Това са Христ и сестра ѝ Мист — поясни Брунхилдр. — Те са носили ловджийката Ливия по целия път от бреговете на Блатото на огнените плевели насам.
Марика пристъпи напред и заговори с тих глас:
— Опасявам се, че не носим радостни вести. Баща ми и магистър Захур продължават да се грижат за Ливия с цялото си умение, но се страхуват, че в тялото ѝ може да са останали късчета от кръвния камък, които да я държат на границата между този свят и отвъдния.
Близначките се спогледаха тревожно. Мист едва сдържаше сълзите си. Христ се опита да я успокои.
— Направихме всичко, което можахме.
Сетне се обърна към Джейк и останалите.
— Ливия прекоси блатото с малък сал. Остави ни на брега, а тя се приближи до леговището на Калверум Рекс. Отсъства пет нощи и се върна полужива с прясна рана от стрела. Изгуби съзнание, щом кракът ѝ стъпи на сушата. Не каза нито дума.