Сумисти? Джейк премисли всички възможности, припомняйки си различните култури, които бе забелязал тук.
— Да не би да имаш предвид шумери?
— Сигурно. Както и да е. Херон се опита да ми разкаже за играта. Прозвуча ми като поло. Както и да е, ще ме заведе на някоя тренировка. — Тя махна с ръка на своя придружител или пазач, който ѝ отвърна със същия жест, но съпроводен от глуповата усмивка.
Джейк накрая се предаде.
— Ако нямаш нищо против, аз ще тръгвам с Марика и Пиндор.
Тя сви рамене, но в гласа ѝ прозвуча остра нотка. Погледна го строго.
— Внимавай какво правиш. Не се разсейвай прекалено.
Джейк разбра какво се крие зад това подмятане. С други думи, Не се размотавай… намери пътя към дома. И докато той работеше именно по този въпрос, Кейди продължаваше да си играе на Барби в страната на викингите.
Сестра му му обърна гръб и се запъти към останалите от своята компания, а Джейк я изпрати със смръщен поглед. Кейди оставяше всичко на него, той трябваше да разбере какво става тук и как да се приберат у дома.
Щеше ли да се справи?
В съзнанието му отекнаха страховитите думи, сякаш за да му напомнят, че не разполага с много време.
Той идва, той идва…
13.
Първото племе
Джейк излезе на улицата и се озова под фигурата, украсила носа на викингския кораб. Обърна се към Марика и Пиндор:
— А сега накъде?
Бе си въобразявал, че ще му бъде необходим цял ден, за да измъкне Кейди изпод леглото. И беше сгрешил. Както обикновено, сестра му се бе превърнала в център на вниманието. Това едновременно го дразнеше и успокояваше. Стоеше на улицата, не знаеше какво да прави, откъде да започне своите проучвания.
— Можем да ти покажем още от Калипсос — каза Марика.
— Хайде да отидем на пазара — предложи Пиндор. Той погледна към слънцето и погали корема си с длан. — Умирам от глад.
— Но ти току-що закуси — учуди се Марика.
— Беше преди цяла вечност.
Тя завъртя очи.
— Първо ще видим колкото се може повече от града.
Марика поведе групичката им по улиците. Във въздуха около тях се носеше радостна възбуда, цялото това стълпотворение от хора, техните викове и смях сякаш наелектризираха атмосферата. Пред една китайска пагода се бяха събрали съвсем малки дечица, които се упражняваха с цимбали и хорни.
— Настъпва пролетното равноденствие — обясни Марика. — Всъщност след два дни целият град ще го отпразнува с голям пир и тържества.
— И освен това е денят на олимпиадата — добави Пиндор с ентусиазъм в гласа. — Последната битка, която ще определи кое племе ще носи Вечния факел през тази година. Виж там!
Пиндор забърза напред. Няколко семейства си бяха организирали пикник в малък парк край крепостните стени. Момчето мина покрай тях и се насочи към една издадена тераса, от която се разкриваше обширна панорама. Посочи северния край на града. Там се издигаше голям стадион от камък, досущ като миниатюрен римски колизеум, който стигаше чак до вулканичните скали, заобикалящи долината, всъщност част от него бе вдадена в скалата.
— Там се поставят пиеси и други представления — добави Марика. — Не го използваме само за игри и борби.
Някакво раздвижване вдясно от колизеума привлече вниманието на Джейк. В почти отвесния ръб в непосредствена близост до стадиона бяха вкопани скални жилища. От най-високите им етажи отлетя ято огромни птици, които се понесоха над града в строга V-образна формация.
— Народът на вятъра — обясни Марика, проследила погледа на Джейк. Гласът ѝ изразяваше удивление. — Единствените, които знаят как да опитомят големите пернати гущери. Взимат ги за отглеждане, веднага след като се излюпят, привързват ги към най-малките си деца. Казват, че така между тях се създава връзка, по-силна от тази между братя и сестри.
Когато птиците — всъщност гигантски археоптерикси — прелетяха над главите им, Джейк зърна мъжа, който бе кацнал на върха на кулата — беше облечен изцяло в дрехи от кожа, а на главата си носеше корона от пера. Разбира се, хората от племето му не наричаха себе си индианци или коренни жители на Америка. Това бяха имена, измислени от пришълци.
Джейк не откъсна поглед от небето чак докато птиците не се отдалечиха, издигайки се във висините с помощта на топлия въздух, който излизаше от един страничен канал на вулкана. Народът на вятъра. Името определено им подхождаше.
Тримата проследиха птиците, които се носеха в небето, прелитайки високо над замъка. Когато най-сетне се скриха от погледа им, Марика въздъхна: