— Джейк… — предупреди го Марика.
Котлето се завъртя още по-бързо. Миниатюрните клапани изпуснаха пара и засвириха. Зъбчатите колела се завъртяха толкова бързо, че очертанията им се размиха.
— Трябва да го спрем! — извика Марика.
— Как? — попита Джейк.
Всички се приведоха, когато механизмът се превърна в една шеметно въртяща се маса от стъкло и бронз. Частите му се тресяха и скърцаха, трополяха и виеха. Нямаше никакво намерение да спре.
Механизмът продължи да се ускорява и цялото помещение започна да се тресе. Инструментите и кристалите затракаха върху работната маса. Купчина книги се срути. А механизмът продължаваше да се върти по-бързо и по-бързо.
Джейк отстъпи назад към масата. Какво направих?
— Джейк! — извика Марика. Тя повдигна ръката си, в която все още стискаше втората батерия. От единия ѝ край изскачаха искри и политаха във въздуха, за да бъдат погълнати от въртящия се механизъм.
Джейк се втурна към нея и грабна батерията. Тя го жегна, все едно го бе пернал скъсан ластик. Хвърли я на масата, където тя се претъркули и се блъсна в парче червеникав кристал с размерите на гъше яйце. От батерията изскочиха искри и удариха кристала. Той грейна мигновено, запламтя като алено слънце. Преди Джейк да успее да направи и крачка, червеният кристал прогори бронзовия плот на масата. Той не само бе ярък като слънце, но и също толкова горещ.
Кристалът падна през дупката в масата и се удари в каменния под. Джейк въздъхна с облекчение — докато гранитът около кристала не започна да се нагорещява, да образува мехурчета и да се топи. Кристалът се опитваше да прогори каменния под!
Джейк си представи как кристалът ще прогори първо този етаж, после следващия. Кога щеше да спре? И щеше ли изобщо да спре?
Марика бе изпаднала в шок и не помръдваше.
Джейк се втурна и грабна едно от сребърните чукчета. Ако успееше да удари с него кристала, да го изключи, както бе сторил бащата на Марика преди това…
Обърна се към Марика. Тя кимна, мигом схванала какво е намислил.
Двамата клекнаха и запълзяха на колене. Джейк закри лице срещу ярката светлина и горещината. Успя да види камъка през присвитите си очи. Беше се смалил до размерите на яйце на червеношийка — и плуваше в локвичка разтопена скала.
Когато Джейк протегна ръката с чукчето, кристалът започна да се свива по-бързо и по-бързо, сякаш някакъв вътрешен огън го поглъщаше, както умираща звезда, която се свива все повече и повече. Джейк спря. За някакви си две секунди кристалът бе станал колкото главичка на топлийка. Сетне проблесна за последен път и изчезна.
— Няма го… — каза Марика и отстъпи назад. Изражението на лицето ѝ бе едновременно на страх и любопитство.
Разтопеният гранит бързо изстина и се втвърди, сякаш камъкът съзнаваше собствената си сила и бързаше да си върне обичайното състояние. Скоро единствено свидетелство за случилото се бе едно обгорено петно на пода.
За масата обаче не можеше да се каже същото.
Джейк допълзя на колене и огледа идеално кръглата дупка в бронзовия плот. Можеше да види през нея. Металът бе изстинал, но белята бе сторена.
— Вижте! — каза Пиндор.
По време на цялата тази суматоха около камъка, те не бяха забелязали, че механизмът над главите им е започнал да се върти по-бавно. Вече не се тресеше и не скрибуцаше, а се въртеше както обикновено. Джейк огледа финия механизъм. Дали не скърцаше по-силно от обичайното? Или виеше, докато се въртеше? Дали не го бе повредил?
От сърцевината на механизма се показа бронзовото котле и започна да се спуска надолу. Очите и на тримата бяха насочени към него.
Пиндор посочи Джейк.
— Това е твоята на-ука. Ти виж!
Прав беше.
Джейк се протегна нагоре, наведе котлето и батерията падна в разтворената му длан. Изглеждаше същата, като че ли нищо не се бе случило. В котлето обаче нямаше нищо друго. Джейк провери внимателно, но парчето син кристал бе изчезнало.
Джейк погледна обгорялото петно върху гранита. Нима кристалът бе изчезнал по същия начин? Нима бе изгорял в механизма, вероятно осигурявайки енергия за шеметното му въртене?
Марика попита:
— Какво се случи?
Джейк само поклати глава. Нямаше представа.
Марика се намръщи. Взе батерията от масата и я подаде на Джейк. Изражението ѝ подсказваше, че е силно разтревожена. Никога вече нямаше да си прави шеги с неговата наука. Погледът ѝ помръкна, изпълнен от чувство за вина, а когато погледна към бронзовия плот, прехапа долната си устна.