— Мога да го направя — отговори Ба'чук. Той впери в Джейк напрегнат поглед.
Джек се изправи. Определено не се нуждаеше от бавачка, не и от това момче с надвиснали вежди. Джейк не бе забравил предишните си подозрения относно това кой би могъл да остави отровната опашка в стаята му. Ба'чук би могъл да се прокрадне в спалнята с лекота.
Бащата на Марика каза:
— Ако има някакъв проблем, Ба'чук може да изтича долу до подземията на магистър Захур. Магистърът ще остане в кулата, за да се грижи за ловджийката Ливия.
Стомахът на Джейк се сви на топка. Планът му се разпадаше пред очите му. Не само че щеше да бъде поверен на грижите на това странно момче, ами единственият друг човек, останал в кулата, щеше да бъде онзи, който бе позволил на отровната си опашка да избяга. Ако направеха нов опит да го убият?
Прецени бързо ситуацията. Може би щеше да има по-голям шанс, ако отидеше с тях на стадиона. Сред това гъмжило от хора и хаоса лесно можеше да се отдели от останалите и пак да се промъкне сам до храма на Кукулкан. Може би в крайна сметка щеше да успее да реализира плана си.
Джейк протегна десния си крак и направи няколко крачки из стаята.
— Мисля, че не е необходимо. Сега като се пораздвижих, чувствам крака си много по-добре. — Обиколи около масата, за да им покаже. — Може би да се излежавам цял ден, не е чак толкова добра идея. По-добре да се движа. Да поупражнявам крака си. И… аз също не бих искал да пропусна игрите.
— Сигурен ли си? — попита го колебливо бащата на Марика.
— Наистина се чувствам по-добре. Сигурно е било най-обикновен мускулен спазъм.
Лицето на Балам светна от задоволство.
— Тогава трябва да тръгнем по-рано. Ще вървим бавно. Но ако се умориш или кракът ти отново се схване…
Джейк кимна енергично.
— Ще ви кажа, обещавам.
— Тогава да си изядем кашата, да вземем знамената и да потегляме към стадиона.
Марика се подчини охотно и подаде на всеки по една димяща купичка топла каша, в която плуваха парченца сушени плодове, канелени люспи и мед.
Забравен от останалите, но очевидно разбрал, че присъствието му не е необходимо вече, Ба'чук се оттегли през тясната врата.
Джейк го наблюдаваше с периферното си зрение. Разчете изражението на лицето му — разочарование… и мъничко гняв.
Джейк бе доволен, че Ба'чук си отива.
— Яжте! — подкани ги весело Балам. — Очаква ни вълнуващ ден!
Улиците отвъд портите на замъка вече бяха изпълнени с народ. Множеството размахваше знамена, пееше, а някои дори танцуваха и образувах малки шествия.
Марика дръпна Джейк настрани, когато покрай тях притича тумба деца, които надуваха хорни и биеха цимбали, преследвани от китайски копринен дракон, понесен от развеселени възрастни. Джейк разпозна хлапетата, беше ги видял да репетират край своята пагода преди два дни.
Колкото повече се отдалечаваха от замъка, толкова по-гъста ставаше тълпата. Задачата да достигне пирамидата тегнеше над Джейк. Той трябваше да намери подходящия момент за бягство. Само че множеството около него бе толкова гъсто.
Имаше и още нещо.
Веднага след като преминаха портите на замъка, Марика го хвана за ръка. Явно се боеше да не го изгуби или пък се опасяваше да не му прилошее случайно. Освен това момичето често поглеждаше към него. Лицето ѝ бе поруменяло от вълнение, докато слънцето танцуваше в очите ѝ. В другата си ръка Марика стискаше аленочервено знаменце с изобразен върху него маянски глиф.
Марика улови погледа му.
— Това е знамето на отбора на маите. Изгубихме предишната надпревара, но това не се е отразило на гордостта ни.
Магистър Осуин пуфтеше и хриптеше подире им.
— Трябваше да остана при Захур — оплака се английският монах на Балам. — Ако ловджийката умре, бих искал да извадя парченцата кръвен камък от тялото ѝ.
— Още първата нощ извадихме всички парчета, които видяхме — каза спокойно Балам. — Но тя продължава да отпада. Ако в нея са останали парченца от стрелата, те са прекалено малки, за да ги извадим, а и рискуваш да се отровиш, ако случайно докоснеш някое късче с голи ръце.
Балам потупа тежката кесия, която висеше на колана му.
— Взел съм кристала на Захур за разговори на далечни разстояния. Ако възникне проблем, ще ни уведоми. Дотогава нека не помрачаваме този прекрасен ден.
— Прав си — съгласи се Осуин и постави широката си длан върху закръгления си корем. — Пропуснах закуската, за да оставя място за вечерята в двореца на Тиберий. Римляните най-добре от всички ни знаят да пируват!
— Но първо трябва да спечелят — каза Балам с искрица надежда в гласа. — Шумерите ни победиха, без дори да загубят точка. Те са силен противник и са твърдо решени да спечелят Вечния факел за своето племе.