Джейк надникна вътре и видя други стълби, които да водят към по-долно ниво. Слабата светлина от свещниците отвън му позволи да види, че там има нещо като дневна. Джейк успя да различи в сумрака очертанията на стол и маса.
— Магистър Захур? — извика отново Марика, този път с по-неуверен глас.
Отново тишина.
— Може би са слезли в най-дълбоката част на подземията — предположи Пиндор. — Чувал съм, че там долу има истински лабиринт.
При тези думи Марика направи крачка напред, движеше се бавно, но страхът ѝ за живота на Ливия я теглеше напред.
Джейк я следваше по петите.
— Може да са я пренесли на друго място. У вас или в Астромикона.
Или може би Ливия е вече мъртва.
Когато стигнаха дневната, чуха слабо стенание. Там долу имаше някой.
— Намерете светлина — каза Марика.
Пиндор започна да търси по протежение на стената, разположена по-близо до стълбите, Джейк направи същото по срещуположната стена.
— Намерих един свещник — каза Пиндор.
Когато приятелят му драсна с нокът по кристала, Джейк чу нещо като дзън, дзън… звук, който напомняше на звън на стъклени чаши. Не се случи нищо друго. Ръката на Джейк докосна друг свещник. Намери опипом кристала и го почука.
Нищо.
…дзън, дзън, дзън…
— Не става — каза Пиндор.
Вниманието на Джейк бе привлечено от тропот на ботуши. Изведнъж вратата, която водеше към стълбището, се затвори с трясък. Светлината, която проникваше от коридора, изчезна и тримата се озоваха в непрогледен мрак.
— Ей! — извика Пиндор, който се блъсна в Джейк. — Ние сме тук!
Джейк го хвана за ръката:
— Тихо!
Марика, която се намираше на няколко крачки от тях, изпищя уплашено.
Пиндор се опита да се освободи от ръката на Джейк.
— Какво…
Джейк го стисна още по-силно, за да го накара да замълчи.
Тогава отново чу същия звук. Слабо жужене, наподобяващо полета на хиляди пчели. Джейк разпозна този звук. Беше го чул посред нощ. Отровна опашка. Това бе един от онези летящи скорпиони. След това над главата му прозвуча познатото тракане на щипки, сякаш нещо пълзеше по тавана. Още един скорпион!
— Марика! — прошепна Джейк. — Ела тук!
Той побутна Пиндор към стълбите.
— Опитай да отвориш вратата.
Докато Марика пристъпяше бавно към Джейк, жуженето в мрака се усили. Джейк си спомни думите на Захур относно липсващия скорпион, озовал се в стаята му — той бил един от шест.
Жуженето се усили, към първия скорпион се присъединиха и останалите и запяха в смъртоносен хор.
Джейк подскочи, когато Марика се блъсна в него.
— Отровни опашки! — прошепна тя в ухото му.
Някой бе пуснал летящите скорпиони на свобода.
Пиндор прошепна изплашено от върха на стълбите:
— Заключено е!
Джейк и Марика отстъпиха назад, по-далеч от тракащите щипки и жужащите крила. Пътят им навън бе отрязан, не разполагаха и с никакви оръжия.
19.
Смъртоносен капан
Марика и Джейк се оттеглиха към вратата и изкачиха трите стъпала, които водеха към изхода. Пиндор, който стоеше край заключената врата, се запрепъва в мрака, за да се присъедини към тях. Не можеха да избягат през вратата. Джейк замръзна неподвижен на стъпалата. Не искаше да се озове в капана на по-долното ниво, където отровните скорпиони летяха в мрака.
Нуждаеха се от оръжия… и от светлина.
Тогава си спомни. След суматохата, която бе предизвикал в Астромикона, бе прибрал фенерчето в джоба на панталоните си. Опита се да го откопчее, не успя и в раздразнението си скъса копчето. То отхвръкна и прелетя през стаята.
Джейк извади фенерчето и го включи. Ярък лъч прониза тъмнината. Пиндор ахна от изненада и едва не падна по гръб.
Марика стисна здраво другата ръка на Джейк.
При появата на светлината жуженето и тракането престанаха.
— Трябва да намерим къде да се скрием — каза Джейк. — Място, където отровните опашки да не могат да ни намерят.
— Пиндор е прав, че тук долу е същински лабиринт — каза Марика. — Зад тази стая има много други помещения. Ако успеем да стигнем там…
Това означаваше да прекосят дневната.
Джейк преглътна с усилие. Джобното му фенерче хвърляше съвсем тънък лъч светлина. Сега заобикалящият ги мрак изглеждаше дори още по-черен. Когато лъчът обходи помещението, той забеляза сенки, които скачат в тъмнината и други, които треперят в нея. Явно светлината увеличаваше, а не намаляваше броя на скришните места.
Светлият лъч обаче наистина показа затворена врата, разположена точно срещу мястото, на което бяха застанали в момента. Трябваше да тичат, за да стигнат до нея. Това бе единственото им спасение. Ами ако беше заключена? Ако зад нея ги очакваше нещо по-страшно от отровните опашки? Кой знае какви други ужасии криеше Захур в своите клетки?