Джейк усети прилив на облекчение и гордост, но споменът за онези черни очи не го напускаше.
Ливия като че ли не се радваше особено, че е оцеляла. Във всеки случай изражението на лицето ѝ стана още по-напрегнато и разтревожено. Джейк виждаше как тя бавно възвръща паметта си, съзнанието ѝ приличаше на чаша, която все по-бързо и по-бързо се пълни с вода.
Ливия протегна ръка към Марика и я дръпна за ръкава.
— Откога съм… кой ден е днес?
Марика се опита да я успокои.
— Днес е пролетното равноденствие.
Ливия реагира така, сякаш някой я бе пронизал с нож в корема.
— Не! — извика и се опита да стане, но очевидно бе прекалено слаба.
Марика коленичи до нея.
Ливия я хвана за ръката, този път стисна по-силно.
— Той идва.
Джейк подскочи, като чу познатите думи.
— Кралят на черепите — настоя Ливия. — Улових гракил край Блатото на огнените плевели. Преди да му прережа гърлото, той ми каза. Щели да ни нападнат с всички сили. В нощта на равноденствието.
Думите на ловджийката бяха изпълнени със страх и увереност.
— Калверум Рекс ще дойде тази нощ!
21.
Слухове за война
Няколко минути по-късно Джейк вече стоеше в дневната заедно с Марика.
— Възможно е просто да е кошмар — каза той, — но трябва да предадем думите ѝ на старейшините.
Марика погледна към масата, върху която — подобно на някаква зловеща статуетка или украшение — лежеше един от мъртвите скорпиони. Присъствието му напомняше недвусмислено за опасността, в която се намираха.
— Не разбирам — каза тя. — Големият храм закриля нашата долина. Независимо дали заплахата идва по земя или въздух. Той ни е защитавал в продължение на стотици и стотици години. Армиите на Калверум Рекс не могат да преодолеят защитното му поле.
Джейк си спомни уродливия гракил, уловен в капана на защитното поле и сви рамене:
— Както ти казах, възможно е ловджийката да греши. Възможно е всичко, което ни каза, да е плод на халюцинации. Кой знае какви кошмари ѝ е причинила онази отрова.
Марика въздъхна, но изглеждаше още по-разтревожена. Очевидно се страхуваше до смърт да не би с баща ѝ да се е случило нещо лошо, но не забравяше дълга си към Калипсос. Нямаше да подведе баща си и да падне духом, обляна в сълзи.
Тясната врата към дневната се отвори широко. Появи се Ба'чук, който бе довел със себе си двама по-едри представители на ур, мъж и жена. Бяха облечени в грубо съшити кожи, но въпреки това облеклото им изглеждаше чисто и спретнато.
Ба'чук вдигна ръка.
— Те ще бдят над ловджийката Ливия, след като ние тръгнем. Ще се погрижат тя да бъде в безопасност.
Пиндор надникна от лечебницата.
— Готови ли сме? Ловджийката Ливия е разочарована, че ще я оставим тук. Непрекъснато се опитва да стане от леглото. Обещах ѝ, че ще предадем думите ѝ на баща ми.
Ба'чук заговори на останалите ур на собствения си език, смесица от гърлени звуци и цъкане с език. Двамата кимнаха и тръгнаха към лечебницата.
Пиндор каза:
— Олимпиадата трябва да е свършила вече. Старейшините ще се съберат в дома на баща ми за традиционното празненство в нощта на равноденствието.
— Тогава ще се срещнем с тях именно там — съгласи се Марика.
Тя тръгна към изхода, Джейк и Пиндор я последваха, а най-отзад вървеше Ба'чук. Помолиха го да им разкаже какво се е случило в кулата, най-вече онази част от историята, свързана с човека сянка.
Когато се озоваха на двора, Джейк остана изненадан колко е напреднало времето. Стелеше се сумрак. Слънчевите лъчи продължаваха да огряват единствено най-високите клони на гигантското спираловидно дърво. Остроперите бяха накацали по върха му, за да уловят последните топли лъчи на деня.
На запад слънцето вече се бе скрило до половината зад назъбената линия на скалните ридове. Ниско над хоризонта, от другата страна на долината, се бе показала пълната луна, готова да възвести наближаващата нощ.
— Ще стигнем по-бързо, ако вървим пеша! — каза Пиндор и посочи портите на замъка. — Ще минем през парка!
Джейк си спомни парка, който бяха видели по време на разходката до Борнхолм преди два дни. Той се простираше отвъд стените на замъка и от него се разкриваше гледка към града. Затичаха се, а слънцето продължи да залязва.
Когато излязоха от замъка, до тях долетя шумна веселба: викове, смях, камбани, рогове, рев на динозаври… Колесници и фургони, украсени с факли, се движеха в челото на импровизиран парад. Джейк не можеше да си представи каква фиеста ще се разрази по улиците след залез.
Надяваше се да не се случи нещо, което да развали празника.