Джейк се обърна лице в лице с човека сянка. Марика пъхна пръчицата в ръката, която той криеше зад гърба си. Вдигна брадичка и не отмести поглед, докато сенчестата фигура го приближаваше.
— Макар господарят да иска теб — просъска тя, — това не означава, че не мога да те накарам да страдаш заради проблемите, които ми създаде. А какъв по-добър начин от това някой от приятелите ти да умре пред очите ти?
Съществото вдигна ръка. Джейк рискува да хвърли поглед назад и видя, че Пиндор се опитва да се измъкне от черния облак. Бе повдигнал главата си и се мъчеше да си поеме дъх. Сетне сенките покриха цялото му тяло, изпълниха носа и устата му, оставяйки свободни само очите му. Пиндор потрепери от ужас. Устата му се разкриви в безмълвен вик, докато се опитваше да си поеме въздух.
Джейк се извърна и погледна обвитото в сенки чудовище.
— Пусни го!
Това привлече вниманието му. Човекът сянка искаше да се наслади на болката му. Но когато обърна глава, Джейк забеляза блясъка на камъка, скрит сред сенките. Парче мрак, по-черен от всяка сянка. Брошката с кръвен камък.
Джейк протегна бързо ръка и го докосна с пръчицата на магистър Балам. Аленият кристал проряза сенките и докосна кръвния камък. При допира брошката като че ли подскочи. Когато от върха на пръчицата проблесна светлина, се чу тих писък. Джейк примигна, ослепен от блясъка ѝ, сетне видя, че кръвният камък е побелял, лишен от цялата си сила.
— Не! — изохка създанието, стенанието прозвуча като ехо на вика, долетял от камъка.
Сенките се разтопиха като снежен човек при рязко затопляне. Джейк се измъкна от облака от сенки, който изгуби катранената си гъстота. Олюля се и се блъсна в Марика, но и двамата останаха на крака. Пиндор се закашля, давеше се, едва си поемаше дъх, но беше жив. Ба'чук му помогна да се изправи. Той вдигна сабята си и се хвърли напред, макар да се олюляваше. Опря върха ѝ точно над сърцето на злодея.
След като кръвният камък бе изгубил силата си, сенките започнаха да се разтварят във въздуха и на тяхно място се появиха бледо лице и закръглен корем.
— Магистър Осуин! — ахна Марика.
Той не показа никакво разкаяние, изражението му излъчваше единствено презрение и отвращение.
— Защо? — попита го тя.
— Защо не? — присмя ѝ се той и присви презрително устни.
— Но вие винаги сте служили на Калипсос.
Отвърна ѝ Груб смях.
— Не. Винаги съм служил на Калверум Рекс, моя истински господар. Служа му откакто бях негов чирак. Още тогава оцених брилянтния му ум и способности. Това е човек, който не се бои да се посвети на алхимии, от които другите се страхуват. Той откри тъмната пътека към божественото и ми позволи да го следвам.
— Защо тогава не тръгнахте с него, когато бе прогонен? — попита го Марика пребледняла.
На лицето му разцъфна зловеща усмивка.
— Други получиха позволение да го последват, но мен убеди да остана тук. Да бъда неговите очи и уши. Да очаквам момента, когато ще се завърне отново!
— Значи ти си бил негов шпионин! — каза Пиндор и натисна върха на сабята достатъчно силно, за да накара магистъра да трепне.
— И саботьор — добави Джейк като кимна към помръкналата изумрудена сфера.
— През всичките тези години… — каза Марика.
— Ама че лековерна пасмина! — Той се изплю на пода. — Не знаете нищо за тази земя! Не знаете нищо за силите, които ви заобикалят! Нито дума! Нищичко!
— Магистърът внезапно потрепна и едва си пое дъх. Сведе поглед към краката си.
Там се бяха събрали сенки, които приличаха на черно наметало, паднало от раменете му. Те обаче не стояха неподвижно. Започнаха да кръжат около краката на магистъра.
— Не, господарю! — простена той.
Краката на Осуин започнаха да потъват в черния водовъртеж. Той изцъкли очи, изпълнени с паника. Лицето му се изкриви от болка. От гърлото му излезе писък. Този път това не бе вик за милост, а писък на болка. Осуин се опита да се измъкне от бушуващия черен облак, но се оказа уловен в него също така здраво, както Джейк преди малко. Магистър Осуин рухна на пода.
Четиримата отстъпиха назад.
Черният облак покри тялото, задърпа го надолу и надолу, буквално го засмука. Пръстите му се впиха в гладкия каменен под, но нямаше къде да се хванат. Лицето му се изкриви от болка и ужас.
— Не! Не по този начин!
Марика пристъпи към него, но Джейк я спря. Сенките можеха да повлекат и нея.
— Баща ми — изрече умоляващо тя, — какво стана с него?
Осуин като че ли изобщо не я чу или пък не го интересуваше. Пръстите му оставиха кървави следи по пода, докато черният водовъртеж го поглъщаше. Изчезна напълно с един последен писък на ужас.
Марика се обърна и зарови лице в рамото на Джейк. Той я прегърна. Черният облак продължи да се върти, но вече като вода, която изтича в канала. Скоро изчезна съвсем и остави след себе си чист и гладък каменен под.