Чу Пиндор да казва на Ба'чук.
— Трябва да сме доста дълбоко под джунглата.
Ба'чук поклати глава:
— Остава ни съвсем малко.
— Все това повтаряш — заяде се Пиндор.
Джейк преглътна и погледна джобния часовник. Отвори го с нокът. Вече се чувстваше достатъчно силен, за да го направи. Капачето бе изкривено, а миниатюрните панти проскърцаха. Кристалното стъкло, което покриваше циферблата, не се намираше в по-добро състояние от златния корпус. От единия до другия му край минаваше пукнатина. Пораженията върху часовника подсилиха страховете, които таеше в сърцето си. При какви обстоятелства се бе случило това?
Притесненията му бързо изчезнаха, когато забеляза тънката секундна стрелка да се движи по циферблата. Тя не би трябвало да прави това. Часовникът на баща му бе от онези старомодните, които трябва да се навиват на ръка с помощта на миниатюрен венец, разположен на върха на корпуса. Но не това озадачи Джейк и го принуди да се върне към реалността.
Секундната стрелка се въртеше бавно и уверено.
Но в грешната посока.
Обратно на часовниковата стрелка.
Часовникът вървеше назад!
Преди да осмисли значението на този факт, чу вика на Пиндор:
— Изходът!
Джейк чу силно бучене. Ба'чук повдигна светещия кристал и пред очите им се разкри буен водопад, който се спускаше точно пред устието на тунела. Нищо чудно, че този път бе останал в тайна. Краят му бе скрит зад водопад.
Четиримата забързаха към изхода.
Марика погледна Джейк.
Той затвори часовника, прибра го в джоба си и го закопча. Допря длан върху него, не искаше да се разделя. Но когато срещна погледа на Марика, ѝ кимна. Добре разбираше какви са залозите. Навън бушуваше война, така че разбулването на загадката на часовника трябваше да почака.
Въпреки това от ума му не излизаше секундната стрелка, която се въртеше назад. Чуваше и прещракването на златните пръстени на маянския календар в залата. Пред очите му се появиха и барелефите, изобразяващи разделянето на Пангея.
Ключът към всички тези загадки се криеше в една-единствена дума.
Време.
А Джейк бе сигурен само в едно.
Това, с което не разполагаха, бе именно време.
26.
Напрегнато очакване
Водата намокри Джейк до кости.
Ба'чук ги поведе по тясна пътека, издълбана в скалите зад водопада. Беше хванал Джейк за китката. На свой ред Джейк държеше за ръка Марика, а тя — Пиндор. Една погрешна стъпка и четиримата можеха да се затъркалят по острите канари под тях.
Но това не бе единствената опасност, която ги грозеше.
Макар грохотът на водопада да ги изолираше от света, някъде отвъд него се простираше джунглата, която грачеше, ревеше, мучеше, съскаше, жужеше, дращеше…
Най-сетне стигнаха края на водната завеса и пътеката стана малко по-широка. Пиндор разтърси глава като мокро куче. Всички спряха, за да си починат за минутка-две.
Наближаваше полунощ и луната се бе издигнала високо в небето. Ароматът на цветята, които цъфтяха през нощта, се смесваше с плътния наситен мирис на глина и сладникавото гниене на вековната джунгла. Това бе един първичен свят, в който природата си проправяше път със семена и листа, със зъби и нокти, с корени и лиани. Това бе буйният изблик на един нов живот.
Джейк гледаше смаяно, все още замаян от видяното в храма. Сега вече знаеше името на този свят.
Пангея.
В този момент разбра защо племето на неандерталците бе избрало да се засели от тази страна на скалите. Природата тук бе невероятно красива, дива, но прелестна.
Ба'чук ги поведе към стръмен дол, целият прорязан от пещери и от двете си страни, сякаш прозорци на небостъргач. Някои от пещерите бяха тъмни, други бяха озарени от огньове — истински огньове, а не светещи кристали — и пламъците им примигваха, потрепваха, танцуваха в мрака.
Джейк се опита да ги преброи. Бяха поне сто, а може би дори два пъти повече. Това не бе някакво малко неандерталско село, а метрополис, в който кипеше живот.
— Нямах представа… — каза Марика.
— Огромен е! — възкликна Пиндор.
Джейк долови надеждата в гласа му. Ако успееха да убедят племето на неандерталците да се притече на помощ на защитниците на града, може би щяха да имат шанс да прогонят силите на Калверум Рекс.
Ба'чук се престори, че не е чул думите им, нито удивлението, което ги придружаваше. Но като че ли придоби повечко самочувствие.
Грубо сковани стълби свързваха различните нива, като между тях се спускаха и въжета от лиани, към които бяха привързани кошници, кофи, куки. Приличаше на истински град, само че обърнат — трафикът не се движеше от изток на запад, да речем, а нагоре и надолу. Правеше впечатление и още нещо: неандерталците уважаваха джунглата и свързаните с нея опасности. Пещерите по най-долното ниво бяха разположени високо над земята и под тях имаше заострени колове, които стърчаха навън като тръни.