— Спомних си, сър (ще ме извините за тази мисъл, тя възникна неволно), спомних си за Херкулес и Самсон и за жените, които са ги омагьосали…
— Това ли си спомни, малка магьоснице?…
— По-кротко, сър! Сега разсъждавате не съвсем разумно. Не по-разумно от тези две личности. Ако те бяха се оженили, сигурно щяха да бъдат груби след брака, за сметка на отстъпчивостта си като ухажори; страхувам се, че така ще постъпите и вие. Бих желала да знам какво ще ми отговорите след една година, ако ви помоля за нещо, което ще ви е неудобно или неприятно да сторите за мен.
— Помоли ме сега за нещо, Джанет. Дори да е най-неприятното за мен, пак бих желал да ме помолиш…
— Добре, ще ви помоля, сър. Молбата ми е вече готова.
— Казвай! Но ако продължаваш да ме гледаш и да се усмихваш така, кълна се, че ще се съглася на всичко предварително и ще изляза глупак.
— Ни най-малко, сър, моля ви за едно: не искайте да ви изпращат скъпоценностите и не ме накичвайте с рози. Все едно да обшиете със златна дантела ей тази ваша обикновена носна кърпа.
— Може би искаш да кажеш, че златото не се нуждае от позлата? Зная това. Добре. Молбата ти ще бъде изпълнена: засега ще отменя нареждането, дадено на банкера. Но ти нищо не си пожелала, просто отказа да приемеш подаръка ми, поискай нещо друго.
— В такъв случай, сър, бъдете така добър да удовлетворите любопитството ми по един силно интересуващ ме въпрос.
Той се смути.
— Какво, какво — изрече той припряно. — Любопитството е опасна слабост. Добре, че не се заклех да изпълнявам всяко твое желание.
— Но в това не би могло да има никаква опасност, сър.
— Казвай по-скоро, Джейн. Бих предпочел, вместо да задаваш въпроси за някаква тайна, да поискаш половината ми състояние.
— Слушайте, царю Артаксеркс60, за какво ми е половината ви състояние? Да не мислите, че съм някой лихвар, който търси да вложи парите си в недвижимо имущество? Бих предпочела да ми подарите цялото си доверие. Нима няма да се ползувам с доверието ви сега, когато вече сте ме приели в сърцето си?
— Ще се ползуваш с цялото ми доверие, Джейн. Но, за бога, не се мъчи да поемаш върху плещите си излишно бреме! Не жадувай за отровната ябълка като някоя долнопробна Ева.
— Защо не, сър? Вие току-що казахте колко много ви харесва това, че ви покорявам и че ви е приятно да се подчинявате. Защо тогава да не се възползувам от вашето признание? И да започна да настоявам и да искам — дори понякога да плача и се цупя, за да изпитам властта си над вас?
— Опитай се, само! Настоявай, искай — и край на играта.
— Нима вече дойде краят на играта? Много скоро се отказахте! Защо така помрачняхте? Веждите ви станаха по-дебели от пръста ми, а челото ви прилича на образа от едно дълбокомислено стихотворение, където то бе наречено „твърдина на гръмотевиците“. Сигурно ще бъдете такъв, когато се ожените.
— А ако ти бъдеш такава, аз като християнин скоро ще се откажа от идеята да се свържа с някоя магьосница или зъл дух. Но какво искаше да попиташ, малка вещице? Казвай!
— Ето че вече станахте неучтив. Но грубостта ми харесва много повече от ласкателствата. Затова ще предпочета да бъда вещица, отколкото ангел. Ето какво исках да попитам: защо толкова се мъчихте да ме убедите, че възнамерявате да се ожените за мис Инграм?
— Това ли е всичко? Слава богу! — Черните му сбърчени вежди се отпуснаха, той ме погледна, усмихна се и разроши косите ми, сякаш беше много доволен, че е избягнал някаква опасност. — Мисля, че трябва да призная — продължи той, — дори и ако предизвикам негодуването ти, Джейн, а вече имах възможност да видя колко си войнствена, когато си сърдита. Снощи на студената лунна светлина просто пламтеше, когато се разбунтува против съдбата и заяви твърдо, че си равна с мен. А впрочем, Джанет, всъщност ти ми направи предложение.
— Разбира се, аз. Но, моля ви, говорете по същността на въпроса, сър! Какво ще ми кажете относно мис Инграм?
— Е, аз се преструвах, че я ухажвам, за да те накарам да се влюбиш в мен тъй безумно, както аз се бях влюбил в теб. Знаех, че ревността в този случай ще бъде най-добрият ми съюзник.
— Чудесно! Сега виждам какъв сте егоист! Срамно, недостойно е да се постъпва така! Как не помислихте за чувствата на мис Инграм, сър!
— Нейните чувства се свеждат до едно — до гордостта. А гордостта трябва да бъде унизена. Ти ревнуваше ли, Джейн?
— Това не е толкова важно, мистър Рочестър. Не е необходимо да го знаете. Отговорете ми още веднъж съвсем искрено: уверен ли сте, че мис Инграм няма да страда от вашата лекомисленост? Че тя няма да се почувствува измамена и изоставена?