Вървях покрай ливади, огради и пътечки, когато слънцето изгря. Лятното утро е било сигурно чудесно; спомням си, че обувките ми, които обух, като излязох от имението, скоро се измокриха от росата. Но аз не гледах нито изгряващото слънце, нито засмяното небе, нито пробуждащата се природа. Онзи, който върви из живописна местност към гилотината, не гледа цветята, които му се усмихват по пътя, а мисли за окървавения пън и острия сатър, за страшния удар, който ще пререже костите и жилите му, и за зиналия гроб, който го очаква. А аз мислех за печално бягство и бездомно скиталчество и с каква болка мислех за това, което бях напуснала! Но не можех да постъпя другояче.
Виждах пред очите си как мистър Рочестър очаква в стаята си изгрева и се надява, че скоро ще отида при него и ще кажа: „Оставам при теб и ще бъда твоя!“ Как жадувах да бъда негова, как копнеех да се върна; още не бе късно и можех да му спестя горчивото разочарование. Бях уверена, че бягството ми не е открито. Имах време да се върна и да стана негова утешителка, негова гордост, негова спасителка от нещастието, а може би и от провала. О, как ме гнетеше страхът, че той ще изостави добродетелния живот — нещо далеч по-страшно от това, гдето аз бях изоставила него! Този страх приличаше на забита в гърдите ми стрела; тя разкъсваше раната, когато се опитвах да я изтръгна, причиняваше болка, когато спомените я забиваха все по-дълбоко в тялото ми. В храстите и горичките запяха птички. Птичките са верни една на друга, птичките са символ на любовта… А аз? Терзана от сърдечни мъки и отчаяни усилия да остана вярна на принципите си, аз се презрях.
Не намирах утеха в мисълта, че съм права, нито в мисълта, че съм останала вярна на принципите си. Оскърбих, нараних, напуснах господаря си. Мразех се. И все пак не можех да се върна, не можех да направя нито крачка назад. Сякаш сам бог ме водеше напред. Колкото до волята и съзнанието ми, те бяха сковани от горчива мъка. Аз отчаяно ридаех, вървейки по самотния си път; бързах, бързах като обезумяла. Изведнъж ме обзе слабост: тя се появи в сърцето ми и се разля по цялото ми тяло — и аз паднах. Полежах няколко минути на земята, заровила лице в мократа трева. Страхувах се или по-право исках да умра на това място. Но скоро станах: отначало пълзях на четири, след това пак се изправих на крака, обзета от отчаян стремеж да се добера до пътя.
Когато най-сетне го достигнах, бях принудена да седна да си почина до един жив плет; както седях, чух шум от колела и видях, че към мен се приближава един дилижанс. Станах и вдигнах ръка; дилижансът спря. Попитах кочияша закъде отива. Той спомена някакво много отдалечено място, където бях уверена, че мистър Рочестър няма никакви познати. Попитах го колко ще ми вземе дотам и той ме осведоми, че пътят струва тридесет шилинга. Но аз имах само двадесет. Е, нищо, в краен случай можело и за толкова. Кочияшът се съгласи и аз се качих; вътре нямаше никого. Той затвори вратичката и потеглихме.
Драги читателю, дано никога не изпиташ това, което изпитах аз тогава! Дано очите ти никога не пролеят такива неудържими, парливи, горчиви сълзи, каквито бликала от очите ми. Дано никога не ти се наложи да се обърнеш към небето с такива отчаяни и безнадеждни молитви, каквито произнасяха устните ми в онзи час. Дано ти никога не се страхуваш за това, че си причинил зло на този, когото всецяло обичаш.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
Изминаха два дни. Бе лятна вечер; кочияшът ме свали на едно място, което се наричаше Уиткрос. Той не можеше да ме вози по-нататък за парите, които му бях дала, а аз нямах нито шилинг повече. Дилижансът вече бе отминал на цяла миля от мен и аз останах сама. В този момент се сетих, че съм забравила вързопа си в багажника на колата, където го бях оставила на съхранение; той остана там и там щеше да си остане — сега аз нямах абсолютно нищо.
Уиткрос не бе нито град, нито дори село: само един каменен стълб, поставен на кръстопътя на четири пътища и варосан, сигурно за да се вижда по-ясно отдалеч и нощем. Четири табелки на върха му сочеха различни посоки; най-близкият град според тях отстоеше на десет мили, а най-далечният — на около двадесет. Добре известните названия на тези градове ми дадоха да разбера в кое графство се намирам: това бе едно от централните северни графства — унила пустинна и хълмиста местност. Зад мен и встрани се простираше пустош; отвъд дълбоката долина, която се разстилаше пред мен, се издигаха планински вериги. Населението тук, изглежда, бе рядко — никой не се мяркаше по пътищата, които водеха на изток, запад, север и юг — бели, широки, безлюдни; всички те минаваха през пустошта, където растеше пирен62, гъсто и буйно, чак до самите пътища. И все пак някой случаен пътник можеше да мине покрай мен, а сега не ми се искаше да се мяркам пред очите на когото и да било: непознатите хора може би ще се чудят какво ли правя тук, въртейки се около пътепоказателя самотна, без всякаква цел. Можеха да ме попитат нещо, а какъвто и отговор да дадях, щеше да звучи неправдоподобно и да възбуди подозрение. Никакви връзки не ме свързваха повече с човешкото общество в този момент, никакви желания или надежди не ме влечаха към себеподобните; който и да ме погледнеше, нямаше да си помисли нещо добро за мен или да се отнесе със съчувствие. Нямах никакви роднини освен майката на всички — природата; ще се притисна до гръдта й и ще си почина.