Сейнт Джон излезе от стаята. За този час аз го опознах по-добре, отколкото за цял месец, и все пак той и сега ме караше да недоумявам.
Колкото повече наближаваше денят на раздялата с брата и родния дом, толкова по-печални и по-мълчаливи ставаха Даяна и Мери. Те се мъчеха да крият това, но терзаещата ги печал едва ли можеше да се скрие или преодолее. Веднъж Даяна забеляза, че тази раздяла ще бъде съвсем различна от всички предшествуващи. Сигурно щели да се разделят със Сейнт Джон за дълги години, а може би и за цял живот.
— Той ще принесе в жертва на своята отдавна избрана цел — каза Даяна — и братските си чувства, и други, още по-силни. Сейнт Джон изглежда спокоен, Джейн, но цялото му същество е в треска. Въпреки че изглежда благ човек, в някои неща той е неумолим като смъртта; а най-лошото от всичко е, че съвестта не ми позволява да го убедя да се откаже от суровото си решение; всъщност не мога да го виня за това. Решението му е справедливо, благородно, истински християнско и все пак то разкъсва сърцето ми. — И прекрасните й очи се изпълниха със сълзи. А Мери ниско наведе глава над ръкоделието си.
— Ние изгубихме баща си; скоро ще изгубим и своя дом, и своя брат — прошепна тя.
В този момент се случи нещо, което бе сторено сякаш нарочно от съдбата, за да потвърди старата пословица: „Бедата никога не идва сама“ и да прибави към изпитанията на брата и сестрите нова печал. Край прозореца отвън се мярна Сейнт Джон, четейки някакво писмо. Той влезе в стаята.
— Умрял е вуйчо Джон — каза той.
Изглежда, сестрите бяха поразени, но приеха вестта без особено вълнение или скръб; очевидно тази случка бе за тях по-скоро неочаквана, отколкото печална.
— Умрял ли? — повтори Даяна.
— Да.
Тя изпитателно погледна брат си в лицето.
— И какво ще правим сега? — попита тя с тих глас.
— Какво ли, Дай63? — повтори Сейнт Джон, при което лицето му запази мраморната си неподвижност. — Какво ли? Нищо. Чети.
Той хвърли писмото на коленете й. Даяна набързо го прочете и го подаде на Мери. Сестра й мълчаливо го прочете и го върна на брат си. И тримата се спогледаха, и тримата се усмихнаха с мрачна, замислена усмивка.
— Амин! И така ще преживеем! — каза най-сетне Даяна.
— Във всеки случай това не влошава повече положението ни — забеляза Мери.
— Лошото е само, че този факт живо ни напомня за онова, което би могло да бъде — възрази мистър Ривърс, — противопоставяйки го твърде рязко на сегашното ни положение.
Той сгъна писмото, заключи го в бюрото си и отново излезе.
Минаха няколко минути в мълчание. После Даяна се обърна към мен:
— Джейн, вие сигурно се чудите на нас и на нашите тайни и ни смятате за коравосърдечни, виждайки, че малко се трогваме от кончината на толкова близък наш роднина, но ние никак не познаваме, дори не сме виждали нашия вуйчо. Той е брат на майка ни. Баща ни отдавна бе скаран с него. По негов съвет татко рискува голяма част от състоянието си и извърши спекулация, която го разори. Те си размениха обидни упреци, разделиха се разгневени и вече не се одобриха. По-късно вуйчо биде по-щастлив в начинанията си; научихме, че е натрупал състояние от двадесет хиляди лири. Той не беше женен и няма по-близки роднини от нас и още една негова племенница. Баща ни все се надяваше, че братът на жена му ще поправи грешката си, като ни остави наследството си; обаче от писмото личи, че вуйчо ни е завещал цялото си имущество на другата си роднина с изключение на тридесет гвинеи за покупката на три траурни пръстена за Сейнт Джон, Даяна и Мери Ривърс. Разбира се, той има право да постъпи, както си иска, но все пак тази новина ни огорчи. Аз и Мери бихме се смятали за богати, ако той ни бе оставил по хиляда лири; същата сума би била достатъчна и за добрите дела на Сейнт Джон.
След това обяснение нито мистър Ривърс, нито сестрите му се върнаха повече на тази тема. На следния ден аз се преместих от Марш Енд в Мортън. След още един ден Даяна и Мери заминаха за далечния град Б… А след седмица мистър Ривърс и Хана също се прибраха в Мортън и старата къщица опустя.
ТРИДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
И тъй, аз най-сетне си намерих дом — това бе малка пристройка от две стаичка; долната — с белосани стени и посипан с пясък под, в която имаше четири боядисани стола и маса, часовник, шкаф с две-три чинии и фаянсов прибор за чай, а горната — също толкова голяма, колкото кухничката, с чамово легло и скрин — доста малък, но все пак оскъдният ми гардероб не можеше да го запълни, макар че поради добротата на благородните и великодушните ми приятели той се обогати с малък запас най-необходими вещи.