Преводът на няколко страници от немски ми отне един час; после взех палитрата и моливите си и се заех с нещо по-леко и по-приятно — да завърша миниатюрата на Розамънд Оливър. Главата беше вече готова; оставаше да се направи само цветният фон, да се довърши роклята й, да се подсили карминът на сочните й устни, да се прибави тук-там по някоя лека къдрица в косите й, да се придаде по-голяма дълбочина на сянката на ресниците под леко сините клепачи. Бях погълната от изпълнението на тези приятни подробности, когато, след бързо почукване, вратата се отвори и влезе Сейнт Джон Ривърс.
— Дойдох да видя как прекарвате празника — каза той. — Надявам се, не в размисъл. Нали? Добре! При толкова приятно занимание няма да се чувствувате самотна. Виждате ли, аз все още не ви се доверявам, макар досега да се държите прекрасно. Донесох ви една книга, за да се развличате вечер — и той сложи на масата новоизлязла поема; едно от тези бележити творения, на които така често се радваше щастливата читателска публика по онова време — златния век на съвременната литература. Уви! Сегашните читатели не са така облагодетелствувани. Но не се бойте! Нямам намерение да се увличам в отстъпления, за да обвинявам или негодувам. Зная, че поезията не е мъртва, че геният не е пропаднал и че на Мамон не е дадена власт да ги сковава и убива; поезията и геният някога отново ще изявят съществуването си, ще докажат правото си на живот, свободата и силата си. Поезията и геният са всесилни небесни ангели. Те само се усмихват, когато подлите души тържествуват, а слабите оплакват гибелта си. Поезията загинала? Геният в изгнание? Не, посредственост, не! Не позволявай на завистта да ти внушава тази мисъл. Те не само са живи, но господствуват и спасяват; без тяхното божествено въздействие, проникващо навсякъде, ти би се намирала в ада — в ада на собствената си нищета!
Докато аз жадно съзерцавах възхитителните страници на „Мармиън“65 (защото това бе „Мармиън“ ), Сейнт Джон се наведе, за да разгледа по-добре рисунката ми. Той трепна и високата му фигура отново се изправи, обаче не отрони нито дума. Погледнах го — той избягна погледа ми. Разбирах добре мислите му и без усилие четях в сърцето му; в тази минута бях по-спокойна и по-хладнокръвна от него; чувствувах, че имам временно предимство пред него, и ми се искаше да му помогна някак, стига да мога.
„При всичката му твърдост и самообладание — мислех си аз — никак не му е леко: крие в себе си всяко чувство, всяка болка, нищо не показва на другите, нищо не споделя, нищо не доверява. Уверена съм, че ще почувствува облекчение, ако поговори за прелестната Розамънд, за която според него той не бива да се жени. Ще го принудя да се разприказва.“
Започнах с думите:
— Седнете, мистър Ривърс.
Но Сейнт Джон отвърна както винаги, че не можел да остане.
„Добре тогава — забелязах аз мислено, — щом искате, стойте прав, но не ще ви пусна да си отидете; така съм решила; самотата е толкова вредна за вас, колкото и за мен. Щом не мога да докосна тайните струни на вашето доверие, ще се опитам да пробия това каменно сърце и да излея в него поне една-единствена капка от балсама на моето съчувствие.“
— Намирате ли прилика в този портрет? — попитах аз направо.
— Прилика ли? С кого? Не можах добре да го разгледам.
— Позволете ми да не ви вярвам, мистър Ривърс.
Той дори трепна, поразен от внезапната ми и странна настойчивост, и учудено ме погледна. „О, това е още само началото — казах си аз. — Не ще ме смути тази ваша упоритост; така лесно няма да се отървете от мен.“ И продължих:
— Вие го разгледахте достатъчно внимателно и подробно; но нямам нищо против да го погледнете още веднъж. — И аз станах и тикнах портрета в ръката му.
— Добре е направен — рече той, — с много меки, чисти тонове, с много изящен и точен рисунък.
— Да, да, всичко това ми е известно. Но какво ще кажете за сходството? На кого прилича той?
След известно колебание Сейнт Джон отвърна:
— Мисля, че на мис Оливър.
— Разбира се. И тъй, сър, като награда за вашата прекрасна досетливост обещавам да направя за вас едно грижливо и точно копие на същия този портрет — ако, разбира се, не възразите против такъв подарък. Не бих искала да губя време и сили за подарък, който няма да има за вас никаква стойност.
Той продължаваше да гледа портрета; колкото по-дълго го гледаше, толкова по-здраво го стискаше в ръце и толкова по-силно, изглежда, желаеше да го получи.