— Странно наистина! — неволно възкликнах аз.
— Нещо у мен — продължи мистър Ривърс — е необикновено чувствително към нейния чар, но заедно с това остро чувствувам нейните недостатъци. Тя не би могла да споделя моите стремежи и да ми помага. Розамънд ли да бъде страдалка, труженица, апостол? Розамънд ли да бъде жена на мисионер? Не!
— Но вие няма защо да бъдете мисионер. Вие бихте могли да се откажете от плановете си.
— Да се откажа ли? Как? От моето призвание? От моето велико дело? От земните основи на небесната обител? От надеждата да бъда сред онези, които са си поставили за цел да усъвършенствуват човешкия род, да носят знание в царството на невежеството, мир вместо война, свобода вместо робство, религия вместо суеверие, надежда за небесно блаженство вместо страх от ада? Да се откажа от това? Та то е по-скъпо за мен от кръвта в жилите ми! Това е целта, която си поставих и заради която живея?
След продължителна пауза аз казах:
— А мис Оливър? Нейното разочарование и скръб нищо ли не са за вас?
— Мис Оливър постоянно е заобиколена от поклонници и ласкатели; няма да мине и месец и образът ми безследно ще изчезне от сърцето й. Тя ще ме забрави и сигурно ще се омъжи за човек, който ще я направи далеч по-щастлива, отколкото аз.
— Говорите много хладнокръвно, но страдате от душевна борба. Вие просто се топите.
— Не. Ако малко съм поотслабнал, то е от грижа за бъдещето, което още е неопределено — заминаването ми постоянно бива отлагано. Едва тази сутрин получих известие, че моят приемник, когото чакам толкова дълго, ще пристигне не по-рано от три месеца; а може би тези три месеца ще станат половин година.
— Винаги, щом мис Оливър влезе в клас, вие се разтрепервате и изчервявате.
На лицето му отново се появи изумление. Той не допускаше, че жена ще посмее да говори така с мъж. Що се отнася до мен, аз се чувствувах съвсем свободно по време на такива разговори. При общуване със силни, затворени и изтънчени души, мъже или жени, аз не се успокоявах, докато не успеех да помета преградите на условна сдържаност, да прекрача прага на доверието и да си направя място до самия олтар на техните сърца.
— Вие наистина сте оригинална — каза той — и съвсем не плаха. Имате смела душа и проницателен поглед; но уверявам ви, не съвсем вярно тълкувате чувствата ми. Смятате ги за по-дълбоки и по-силни, отколкото са. Приписвате ми чувства, на които едва ли съм способен. Когато се изчервявам и треперя в присъствието на мис Оливър, аз съм безмилостен към себе си. Презирам слабостта си. Зная, че тя е позорна: това е само вълнение на плътта, а не — подчертавам това — треска на душата. Думата ми е твърда като скала с непоклатими основи в бездната на бушуващо море. Познайте в мен истинския ми характер — студения, корав човек.
Аз се усмихнах недоверчиво.
— Вие ме предизвикахте към откровеност — продължи Сейнт Джон — и сега тя е на вашите услуги. Ако отхвърля белоснежните покрови, с конто християнството прикрива човешкото несъвършенство, ще ме видите в истинския ми гид — студен, корав, славолюбив човек. От всички чувства само естествената привързаност има трайна власт над мен. Разумът, а не чувството, е мой водач, амбициите ми са безгранични, жаждата ми да се издигна по-високо, да извърша нещо повече от другите, е неутолима. Ценя у хората издръжливостта, постоянството, усърдието, таланта, защото това са средствата, чрез които се осъществяват велики цели и се достигат високи върхове. Аз наблюдавам вашата дейност с интерес, защото ви смятам за образец на усърдна, предприемчива, енергична жена, а съвсем не затова, че дълбоко ви съчувствувам за понесените от вас изпитания или за сегашните ви скърби.
— Приличате ми на езически философ — казах аз.
— Не. Между мен и философите-деисти има разлика; аз вярвам, и то твърдо, в евангелието. Сгрешихте епитета. Аз не съм езически, а християнски философ — последовател на Христос.
Сейнт Джон взе шапката си, която бе оставил на масата до палитрата ми, и още веднъж погледна портрета.
— Тя е прелестна — прошепна той. — Съвсем правилно е наречена „Роза на света“66.
— Да нарисувам ли още един такъв портрет за вас?
— Cui bono?67 He.
Той сложи върху портрета листа тънка хартия, който обикновено си подлагах при рисуване, за да не изцапам картона. Не зная какво видя на този празен лист, но нещо изведнъж привлече вниманието му. Сейнт Джон грабна листа, погледна крайчеца му, после погледна мен с неизразимо странен и съвсем непонятен взор, взор, който, изглежда, запамети всяка подробност на фигурата, лицето и облеклото, защото ме огледа цялата, бързо и пронизващо. Устните му трепнаха, като че ли искаше да каже нещо, но се въздържа и не изрече нито дума.