Във вида на мис Темпъл имаше винаги нещо лъчезарно, в държането й — нещо изискано, в езика й — фина сдържаност, благодарение на които тя никога не се палеше, не се вълнуваше и не проявяваше нетърпение; това усилваше удоволствието на онези, които я гледаха и слушаха, и им вдъхваше благоговение; същото нещо почувствувах сега и аз, а Хелин Бърнз просто ме удиви.
Хубавата вечеря, буйният огън, присъствието и сърдечността на любимата й възпитателна или може би най-вече нещо в самото съзнание на Хелин възвърнаха жизнените й сили. Те се пробудиха, те пламнаха: най-напред се проявиха в леката руменина на бузите й, които до този момент бяха винаги бледи и безкръвни, после засияха в чистия блясък на очите й, които изведнъж придобиха по-голяма красота от очите на мис Темпъл — красота, дължаща се не на хубав цвят, дълги ресници или изписани вежди, а на тяхната изразителност, живост и лъчезарност. Сетне Хелин разкри душата си и думите й затекоха като водите на някакъв неизвестен мен извор; та може ли едно четиринадесетгодишно момиче да има толкова голямо, толкова силно сърце, че да побере и задържи напиращата струя истинско, богато, пламенно красноречие?! Така могат да се характеризират изказаните от Хелин мисли през онази паметна за мен вечер; душата й, изглежда, жадуваше за кратък, но интензивен живот.
Те говориха за неща, които никога не бях чувала: за народи и минали времена, за далечни страни, за тайни на природата — разкрити и предполагаеми; говориха за книги — колко много бяха чели! Какви огромни знания притежаваха! При това, изглежда, много добре познаваха френската история и френската литература; но учудването ми достигна най-високата си точка, когато мис Темпъл попита Хелин дали понякога намира възможност да си припомни латинския, който й е преподавал баща й, и като взе една книга от полицата, помоли я да й прочете и направи разбор на една страница от Вергилий. Хелин се съгласи и моето възхищение растеше с всеки звучен стих. Още несвършила, звънецът за лягане удари; не можехме да се бавим повече; мис Темпъл ни прегърна, притегли ни към гърдите си и каза:
— Бог да ви благослови, деца мои!
Тя задържа Хелин повече от мен; пусна я по-неохотно; очите й съпроводиха Хелин до вратата; за нея тя на два пъти въздъхна печално; за нея тя изтри сълзата, търколила се по бузата й.
Когато наближихме спалнята, чухме гласа на мис Скачърд; тя правеше преглед на чекмеджетата и току-що бе отворила чекмеджето на Хелин Бърнз; когато влязохме, Хелин бе посрещната с остра забележка и й бе казано, че на другия ден за наказание ще носи, закопчани на рамото си, пет-шест лошо сгънати дрехи.
— Нещата ми наистина бяха в страшен безпорядък — пошушна ми Хелин тихичко, — мислех да ги подредя, но забравих.
На сутринта мис Скачърд написа с ясно четливи букви на парче картон „немарлива“ и го завърза като муска на високото, кротко, умно и смирено чело на Хелин. Тя го носи до вечерта търпеливо и безропотно, считайки наказанието за заслужено. Когато след следобедните занятия мис Скачърд си отиде, аз изтичах при Хелин, скъсах картона и го хвърлих в огъня; яростта, на която тя не бе способна, кипеше в сърцето ми през целия ден и едри, горещи сълзи непрекъснато пареха бузите ми — печалното й примирение ми причиняваше непоносима болка.
Близо седмица след гореспоменатите случки мис Темпъл, която бе писала на мистър Лойд, получи отговора му: изглежда, думите му съвпадаха с моите. Мис Темпъл обяви пред цялото училище, събрано по този повод от нея, че е извършена проверка на обвиненията срещу Джейн Еър и тя с радост може да съобщи, че тази ученичка няма никаква вина. Тогава учителките се ръкуваха с мен, целунаха ме и радостен шепот се понесе по редиците на съученичките ми.
Освободена от мъчителното бреме, аз отново се залових за работа, решила да се справя с всяка трудност, която ми се изпречи; работех упорито и усилията ми се увенчаха с успех: паметта ми, не особено силна, се подобри; упражненията изостриха ума ми; след няколко седмици преминах в по-горен клас, а след по-малко от два месеца ми позволиха да започна да изучавам френски и рисуване. Още същия ден научих първите две времена на глагола „être“ и нарисувах първата си къщичка (която, право да си кажа, беше по-наклонена от кулата в Пиза). Вечерта, когато си лягах, забравих да приготвя въображаемата си вечеря от топли печени картофи или бял хляб с прясно мляко, с която хранех мечтите си: вместо това се гощавах с примамливите картини, които виждах в мрака; те всички бяха плод на моите ръце — скици на къщи и дървета, живописни скали и руини, стада, нарисувани в стила на Койп9, нежни рисунки на пеперуди, пърхащи над напъпили рози птици, кълвящи зрели череши, гнезда на мушитрънчета, сплетени от млади върбови клонки, а в тях — яйца като перли. Помислих си също дали бих могла някога да преведа гладко една малка френска книга, която мадам Пие-ро ми бе показала същия ден; но преди да успея да разреша задоволително този въпрос, потънах в сладък сън.