Обмислих този план два пъти, три пъти, и когато той улегна напълно в съзнанието ми и имах вече ясна представа за него, почувствувах удовлетворение и заспах.
На другия ден бях на крак по-рано от когато и да било; преди да удари звънецът за ставане, обявлението бе вече написано, запечатано в плик и адресирано. То гласеше:
„Млада жена с преподавателски опит (Нима не бях две години учителка?) търси работа в някое семейство с деца на не повече от четиринадесет години. (Реших, че тъй като съм едва осемнадесетгодишна, би било неразумно да занимавам ученици почти на моята възраст.) Преподава предметите, включени в учебната програма, както и френски, рисуване и музика. (Днес, читателю, тези познания биха изглеждали недостатъчни, но за онова време те бяха значителни.) Пишете на адрес: Н-ско графство, Лоутън, пощата, за Дж. Е.“
Обявлението остана цял ден в чекмеджето ми; привечер поисках разрешение от новата директорка да отида в Лоутън, за да направя някои дребни покупки за себе си и за две-три колежки; тя веднага ми разреши и аз тръгнах. До Лоутън имаше две мили; беше влажна привечер, но дните бяха все още дълги. Отбих се в две-три магазинчета, пуснах писмото в пощата и се върнах сред проливен дъжд, мокра до кости, но на сърцето ми бе леко.
Следващата седмица ми се стори много дълга. Най-сетне тя мина, както минава всичко на този свят и един ясен есенен ден, пак привечер, отново поех за Лоутън. Пътят беше живописен, той вървеше покрай рекичката и послушно следваше красивите й завои; но този ден аз мислех повече за писмата, които може би ме чакат в градчето, накъдето се бях упътила, отколкото за красотата на полята и реките.
Този път използувах предлога, че трябва да ми вземат мярка за обувки; първо свърших тази работа, а сетне се запътих по една чиста тиха уличка, която водеше от обущаря, за пощата. В пощата работеше една възрастна жена с рогови очила и черни ръкавици с един пръст.
— Има ли някакви писма за Дж. Е.? — запитах аз.
Тя втренчено ме изгледа над очилата си, после отвори едно чекмедже, взе да рови в него и рови тъй дълго, че надеждите ми започнаха да угасват. Най-после тя измъкна оттам едно писмо и цели пет минути го гледа най-внимателно. След това ми го подаде през гишето пак с втренчен, недоверчив поглед. То бе адресирано до мен.
— Само едно ли е? — попитах аз.
— Няма други — отговори тя.
Сложих писмото в джоба си и тръгнах обратно. Нямах възможност да го отворя веднага: училищният правилник налагаше да се върна точно в осем, а беше вече седем и половина.
След завръщането ми ме чакаха най-различни задължения: трябваше да стоя при ученичките, докато готвят уроците си; освен това тази вечер беше моят ред да чета молитвите и да се погрижа ученичките да си легнат; после вечерях с другите учителки. А когато най-сетне се разотидохме по стаите си да спим, трябваше да слушам брътвежите на мис Грайс. Бе ни останало малко парче свещ и аз се страхувах, че докато тя бъбри, свещта ще изгори докрай. За щастие обаче хубавата вечеря упражни върху мис Грайс сънотворно въздействие: още не бях се съблякла, когато тя вече хъркаше. От свещта бе останало съвсем малко. Извадих писмото; на печата му имаше буквата Ф. Отворих го; то беше кратко:
„Ако Дж. Е., дала обявление във вестника на Н-ското графство миналия четвъртък, притежава всички изброени от нея данни и ако може да представи благоприятни препоръки за поведението и познанията си, може да й бъде предложена работа като възпитателка на едно малко момиче — под десет години — с възнаграждение 30 лири годишно. Умоляваме Дж. Е. да изпрати споменатите препоръки, името, адреса си и другите необходими сведения на адрес: Мисис Феърфакс, Торнфийлд (до Милкоут), Н-ско графство.“
Дълго разглеждах писмото; почеркът бе старомоден и доста неуверен — така би могла да пише една възрастна дама. Това обстоятелство ме зарадва: все се страхувах да не би, действувайки сама, на своя глава, да се забъркам в някоя неприятна история и желаех повече от всичко усилията ми да доведат до нещо достойно, прилично, en régie11. „Възрастна дама — мислех си аз, — това никак не е лошо.“ Мисис Феърфакс! Виждах я с черна рокля и вдовишко боне; малко студена може би, но вежлива — образец на старомодна английска благопристойност. Торнфийлд! Сигурно така се наричаше имението й — положително спретнато и чисто, но никак не можех да си представя как точно изглежда къщата. Милкоут, Н-ско графство — спомних си картата на Англия. Да, ето къде са те — и графството, и градът; седемдесет мили по-близо до Лондон от този отдалечен край, където бях сега. Това обстоятелство ми харесваше. Искаше ми са да видя пред очите си живот и движение — нали Милкоут е голям фабричен град, който се намира на река А.; в него сигурно е доста шумно, но толкова по-добре. Във всеки случай животът ми там ще бъде съвсем друг. Не мога да кажа, че въображението ми бе пленено от високите комини и облаците дим, които щях да видя в Милкоут, но се успокоявах с мисълта, че Торнфийл сигурно е доста далеч от града.