Да си призная, сърцето ми се изпълни с най-топли чувства към достойната дама, като я слушах как говори; дръпнах стола си малко по-близо до нея и изразих искреното си желание моята компания да й бъде толкова приятна, колкото е очаквала.
— Но аз нямам намерение да ви държа до късно тази вечер — каза тя; — вече е почти дванайсет, а вие сте пътували цял ден: сигурно се чувствувате уморена. Ако сте стоплили добре нозете си, ще ви заведа до вашата спалня. Заръчах да приготвят за вас стаята, която е в съседство с моята; тя е малка, но мисля, че ще ви хареса повече от големите предни стаи; вярно, те имат по-хубава мебелировка, но са толкова мрачни и изолирани, че аз самата никога не спя в тях.
Поблагодарих на мисис Феърфакс за грижливия избор и тъй като наистина се чувствувах изморена от дългото пътешествие, изразих готовност да си легна. Тя взе свещта и аз я последвах, но първо провери дали вратата на коридора е заключена; като измъкна ключа й, тя ме поведе нагоре. Стъпалата и перилата бяха дъбови; прозорецът на стълбището — висок и с решетка; те, както и дългият коридор, от който се влизаше в спалните, подхождаха по-скоро за черква, отколкото за къща. Въздухът в стълбището и коридора бе много студен, също като в мазе, и навяваше нерадостни мисли за безкрайност и пустота; затова аз се зарадвах, когато най-после стигнахме моята стая и видях, че тя е малка и мебелирана в обикновения за онова време стил.
Мисис Феърфакс ми пожела любезно лека нощ, аз заключих стаята си, огледах я спокойно и приветливият й вид донякъде успя да заличи кошмарното впечатление от широкия хол, огромното тъмно стълбище и дългия студен коридор; тогава, след този ден на телесна умора и душевно безпокойство, се почувствувах най-сетне в сигурно убежище. Сърцето ми преливаше от признателност, аз коленичих до леглото и изразих благодарността си за всичко, за което трябваше да бъда благодарна, а когато станах, не забравих да поискам подкрепа в бъдещия си жизнен път и сила, за да стана достойна за искрената доброта, с която се отнасяха към мен, преди да я бях заслужила. Тази нощ ложето ми нямаше тръни, а в самотната ми стая липсваха страховете. Почувствувала се отведнъж изморена и доволна, аз скоро заспах дълбоко; когато се събудих, денят бе отдавна настъпил.
Стаята ми се стори толкова приветливо кътче, със слънцето, грейнало между пердетата от син кретон на ярки цветчета и озарило тапетите на стените и килима на пода, толкова различни от голите дъски и мръсната мазилка в Лоуд, че като я гледах, настроението ми се повиши. Външните белези упражняват силно въздействие върху младите: струваше ми се, че за мен настъпва нов, по-хубав живот, живот, изпълнен с рози и радости, но не без тръни и трудности. Промяната на обстановката и новите надеждни перспективи пробудиха в мен всички жизнени сили. Не мога да определя какво точно очаквах, но знаех, че ми предстои нещо приятно: може би не същия ден или месец, а в неопределен период от бъдещето.
Станах и се облякох грижливо — по необходимост се обличах простичко, защото нямах нито една дреха, която да не е прекалено скромна, но все пак гледах да съм винаги спретната: бях такава по природа. Никога не проявявах небрежност към външния си вид и държах на впечатлението, което ще направя на хората; ето защо всякога се стремях да изглеждам колкото може по-добре и да се харесвам, разбира се, доколкото е възможно, защото не бях красавица. Понякога съжалявах, че не съм по-хубава: искаше ми се да имам румени бузи, правилен нос и мънички розови устни, да бъда висока, с внушителна външност и с безупречна фигура; чувствувах се нещастна, задето съм тъй дребна, бледа, с подчертано неправилни черти. Но защо бяха тези амбиции и тези съжаления? Трудно бих могла да отговоря: тогава този въпрос не ми беше достатъчно ясен; и все пак аз имах причини за това — логични, естествени причини. Когато сресах косата си много гладко, облякох черната си рокля — тя, колкото и да приличаше на попско расо, имаше това ценно качество, че ми стоеше добре — и нагласих чистата си бяла якичка, реших, че приличието налага да се явя пред мисис Феърфакс и че новата ми ученичка ако не друго, поне няма да се отврати от мен. Отворих прозореца на стаята си, проверих дали на тоалетната масичка всичко е на място и в добър ред и излязох.
Като изминах дългия, застлан с пътеки коридор, аз слязох по хлъзгавите дъбови стълби, след това достигнах хола, където се спрях за малко и разгледах някои от картините по стените (спомням си, че една от тях изобразяваше мрачен човек в броня, а друга — дама с напудрена коса и огърлица от перли), бронзовата лампа, която висеше от тавана, големия стенен часовник в дъбова кутия с интересна резба, почерняла като абанос от времето и постоянното изтриване. Всичко ми се струваше много разкошно и внушително — тогава почти не бях свикнала на великолепие. Стъклената врата на хола стоеше отворена; прекрачих прага. Навън беше хубаво есенно утро; слънцето сипеше приятни лъчи върху пожълтелите горички и още зелените поля; като вървях по моравата, огледах фасадата на къщата. Тя беше триетажна, не много грамадна, но все пак доста голяма: къща на благородник от по-средна ръка. Бойниците, които опасваха покрива, й придаваха живописен вид. Сивата фасада се очертаваше на фона на едно тъмно петно — много гарванови гнезда, чиито грачещи обитатели бяха във въздуха: те летяха над моравата и парка и кацаха на една голяма ливада, заобиколена с полегнала ограда, където растяха в редица големи стари глогове — здрави, чепати и клонести като дъбове; сетих се веднага, че те са дали названието на имението.13 По-далеч се издигаха хълмове: не тъй величествени и стръмни като хълмовете край Лоуд, не бариери, отделящи външния свят, но все пак мълчаливи и самотни хълмове, които създаваха в Торнфийлд атмосфера на уединение, каквато не предполагах, че може да съществува толкова близо до шумния Милкоут. Малко селце, чиито покриви се губеха сред дърветата, беше пръснато по склона на един от тези хълмове; тукашната черква бе близо до Торнфийлд; старата й часовникова кула се подаваше иззад една могила между сградата на имението и пътната врата.