— Mais oui, certainement.15
— Чужденки ли са? — запитах аз, учудена, че говорят на френски.
— Бавачката й е чужденка, а Адейла е родена на континента16; мисля, че е пристигнала в Англия за пръв път преди шест месеца. Когато дойде тук, тя не можеше да говори английски; сега говори малко, но не я разбирам — употребява доста френски думи; надявам се обаче, че вие ще я разбирате много добре.
За щастие бях учила френски от французойка и винаги се бях стремила да говоря с мадам Пиеро колкото може по-често; нещо повече — през последните седем години учех всеки ден наизуст откъси на френски, като обръщах много сериозно внимание на интонацията и се стремях да подражавам произношението на учителката си, колкото мога по-добре; в резултат на всичко това бях придобила известна лекота и изисканост във френския и нямаше да изпадна в безизходно положение с мадмоазел Адейла. Тя дойде и се ръкува с мен, когато чу, че съм гувернантката й. Като я поведох да закусва, се обърнах към нея с няколко фрази на френски; тя отговори кратко, но след като седнахме на масата и тя ме разглежда десетина минути с големите си бадемови очи, отведнъж се разбъбри.
— Ах — поде тя на френски, — вие говорите този език така добре като мистър Рочестър; ще мога да говоря с вас, както говоря с него, а и със Софи също. Тя ще се радва — никой тук не я разбира: мадам Феърфакс говори само английски. Софи е моята бавачка; дойдохме с нея по море с един голям параход — коминът му бълваше такъв дим! Хвана ме морската болест; тя хвана и Софи, и мистър Рочестър. Мистър Рочестър лежеше на един диван в една хубава стая, която се казваше салон, а Софи и аз имахме малки легла на друго място. Едва не паднах от моето — беше плитко като тиган. Но вие как се казвате, мадмоазел?
— Еър; Джейн Еър.
— Ер? У-у-у! Не мога да го произнеса. Както и да е; нашият параход спря на сутринта, преди още да бе станало съвсем светло, в пристанището на един голям град — огромен град с много мрачни къщи, целият потънал в дим: никак не приличаше на хубавия чист град, откъдето бях тръгнала; мистър Рочестър ме пренесе на ръце по една дъска до брега, а след него вървеше Софи, и ние се качихме в една карета, която ни отведе до една хубава, голяма къща — по-голяма от тази и по-хубава, казваше се хотел. Останахме в нея почти цяла седмица; аз и Софи се разхождахме всеки ден в една голяма градина с много дървета, наречена парк; там имаше много деца и езеро с хубави водни птици, на които хвърлях храна.
— Разбирате ли я, като ви говори толкова бързо? — попита мисис Феърфакс.
Разбирах момичето много добре, защото бях свикнала с бързия говор на мадам Пиеро.
— Моля ви — продължи добрата жена — да й зададете няколко въпроса за родителите й: питам се дали ги помни.
— Адел — запитах я аз, — при кого живееше в онзи хубав, чист град, за който спомена?
— Живях отдавна там с мама; но тя отиде при светата Дева. Мама ме учеше да танцувам, да пея и да декламирам. Много господа и дами идваха да видят мама и аз танцувах пред тях или седях на коленете им и им пеех. Това ми харесваше. Искате ли да ви попея сега?
Тъй като Адел беше закусила, аз й позволих да прояви тази своя способност. Тя слезе от стола си, дойде при мен и се настани на коленете ми; после, сключила скромно малките си ръчички отпред, полюлявайки назад къдриците си и вдигнала очи към тавана, започна да пее ария от някаква опера. Това бе песента на една изоставена жена, която, след като скърби поради коварната измяна на своя любим, призовавана помощ гордостта; тя иска от камериерката си да я накичи с най-блестящите бисери и да я облече в най-богатите одежди и решава да срещне измамника още същата вечер на един бал, като с безгрижното си поведение му покаже, че неговата измяна никак не я вълнува.
Темата на песента изглеждаше съвсем неподходяща за едно дете; предполагам, че целта е била да се покаже как звучат трелите на любовта и ревността в едни детски устица, обаче търсенето на такъв ефект говореше за много лош вкус, поне аз така мислех.
Адел изпя арията мелодично и с наивитета, присъщ за възрастта й. След това тя слезе от скута ми и каза:
— А сега, мадмоазел, ще ви изпълня едно стихотворение.
Като зае подходяща поза, тя започна „La ligue des rats“17 — басня от Лафонтен. Декламираше малкото стихотворение с усет за препинателни знаци и дикция, богатство на гласа и подходящи жестове, нещо наистина удивително за нейните години, което показваше, че е била грижливо подготвяна.
— От майка си ли знаеш тази басня? — запитах аз.
— Да; тя често обичаше да я декламира така: „Qu’avez-vous donc? Lui dit un de ces rats; parlez!“ Тя ме караше да вдигам ръка — ей така, — за да не забравям да повиша тона при въпроса. Сега да ви потанцувам ли?