— Не, това бе достатъчно; когато майка ти отиде, както казваш ти, при светата Дева, при кого остана да живееш?
— При мадам Фредерик и мъжа й; тя се грижеше за мен, без да ми е роднина. Изглежда, беше бедна, защото нямаше такава хубава къща като мамината. Не останах дълго там. Мистър Рочестър ме попита дали искам да живея при него в Англия и аз казах „да“, защото познавах мистър Рочестър преди мадам Фредерик и защото бе винаги добър към мен и ми подаряваше хубави дрехи и играчки; но, както виждате, той не удържа на думата си — доведе ме в Англия, а се върна сам и никак не го виждам.
След закуска Адел и аз отидохме в библиотеката — изглежда, мистър Рочестър бе наредил да се занимаваме там. Повечето книги бяха заключени зад стъклените врати, но един от шкафовете беше отворен и в него имаше всичко, което би ни потрябвало при елементарна работа, както и по-леки книги: стихове, биографии, пътешествия, два-три рицарски романа и други. Предполагам, че той бе сметнал тази литература за напълно достатъчна за нуждите на гувернантката. И наистина засега тя ме задоволяваше на пълно; в сравнение с нищожния брой книги, които бях успяла да открия след дълго ровене в Лоуд, тези книги ми предлагаха богат извор на знание и забавление. В библиотеката имаше и малко пиано, съвсем ново и с чудесен тон, статив за рисуване и два глобуса.
Ученичката ми беше доста схватлива, но разсеяна: не бе свикнала с каквито и да било редовни занимания. Реших, че ще е неблагоразумно още отначало да я задържам прекалено дълго, затова, след като й говорих доста и тя запомни нещичко, щом настъпи обед, аз й разреших да се върне при бавачката си. След това, докато стана време за храна, направих малки схеми, необходими за следващите ни занимания.
Когато отивах горе да взема папката и моливите си, мисис Феърфакс ми извика:
— Сутрешните ви занятия свършиха, нали?
Тя беше в една стая, сгъваемите врати на която стояха отворени; отбих се при нея веднага. Стаята бе голяма и разкошна, с пурпурна тапицировка на столовете и завеси в същия цвят, персийски килим, орехова ламперия на стените, голям прозорец с много цветни стъкла и висок таван, изящно украсен. Мисис Феърфакс бършеше няколко вази от фин пурпурен шпат18, поставени на един нисък бюфет.
— Каква хубава стая! — възкликнах аз, като се огледах — никога преди не бях виждала дори слабо подобие на такава величествена стая.
— Да, това е столовата. Току-що отворих прозореца да влезе малко въздух и слънце, защото в стаи, които се обитават рядко, всичко тъне във влага; оттатъшната гостна е като гробница.
Тя посочи една широка арка в стил, съответствуващ на прозореца, със също като неговата, но тъмночервена завеса, която в момента бе повдигната в единия й край. Като се изкачих до нея по две големи стъпала и погледнах отвъд, стори ми се, че съзрях някакъв вълшебен кът — толкова хубава изглеждаше стаята за несвикналите ми с такъв разкош очи. Й все пак това бе само много спретната гостна с будоар, постлани с бели килими, върху които сякаш бяха разпръснати гирлянди от прекрасни цветя; таваните им имаха снежнобели украшения — грозде и лозови листа, — под които блестяха в богат контраст алени кушетки и табуретки; украшенията върху камината от светъл пароски мрамор бяха от блестящо рубиненочервено чешко стъкло, а между прозорците големи огледала отразяваха цялата тази хармония от сняг и огън.
— В чудесен ред поддържате тези стаи, мисис Феърфакс! — възкликнах аз. — Никакъв прах, мебелите без калъфки; ако въздухът не бе малко студен, всеки би помислил, че те постоянно се обитават.
— Но, мис Еър, макар посещенията на мистър Рочестър да са редки, те са винаги внезапни, неочаквани; и тъй като забелязах, че той се дразни, когато намери всичко покрито с калъфки и започне трескаво чистене и подреждане след неговото пристигане, реших да поддържам стаите редовно.
— Мистър Рочестър сигурно е взискателен, фин човек.
— Не съвсем; но той има вкусове и навици на благородник и обича нещата да бъдат в съответствие с тях.
— Обичате ли го? Обичат ли го всички?
— О, да; неговото семейство е било винаги уважавано тук. Почти всичката земя наоколо, докъдето ти стигат очите, е на Рочестъровци от незапомнени времена.
— Добре, но обичате ли самия него независимо от това, че има много земя? Обичате ли го заради качествата му?
— Аз нямам причина да го ненавиждам и вярвам, че арендаторите му го смятат за справедлив и щедър земевладелец; ала той никога не е живял по-продължително време тук.