Както крачех тихо, чух нещо, което най-малко очаквах. да чуя в толкова тихо място — смях. Това бе странен смях: ясен, пресилен, перален. Аз се спрях. Смехът престана, но само за миг; сетне се разнесе отново по-силно: първия път, макар и ясен, той беше много тих. Той остро отекна, сякаш се повтаряше във всяка самотна стая, въпреки че идваше само от една, и аз бих могла да посоча вратата й.
— Мисис Феърфакс! — извиках аз, тъй като в момента я чух да слива по голямата стълба. — Чухте ли силния смях? Кой се смееше?
— Сигурно някоя от прислужниците — отвърна тя. — Трябва да е Грейс Пул.
— Чухте ли смеха й? — запитах отново аз.
— Да, много добре; често я чувам да се смее така: тя шие в една от тези стаи. Понякога и Лия е при нея; когато са двете, те често са много шумни.
Смехът отново отекна тихо, на пресекулки и завърши със странен шепот.
— Грейс! — извика мисис Феърфакс.
Разбира се, не очаквах въпросната Грейс да отговори, защото смехът бе печален и неестествен — такъв никога не бях чувала, — и ако не беше посред бял ден и ако странният кикот се придружаваше от някакво загадъчно обстоятелство, щях да изпадна в суеверен страх. Но нито обстановката, нито времето можеха да предизвикат страх. А това, което последва, ми даде да разбера колко глупаво е от моя страна, че дори съм се изненадала.
Най-близката до мен врата се отвори и оттам излезе една прислужница — жена между тридесет и четиридесет години, добре сложена, червенокоса и с грубо, простовато лице; трудно бих могла да си представя по-малко романтично или по-прозаично видение.
— Много шум вдигаш, Грейс — рече й мисис Феърфакс. — Помни какво ви е казано!
Грейс се поклони мълчаливо и се прибра.
— Тя шие и помага на Лия в домакинската й работа — продължи вдовицата. — Има някои недостатъци, но работи добре. Впрочем как минаха заниманията с ученичката ви тази сутрин?
Разговорът ни, който се пренесе върху Адел, продължи, докато почувствувахме бодрата и жизнерадостна атмосфера на долния етаж. Когато влязохме в хола, Адел се завтече да ни посрещне и възкликна:
— Mesdames, vous êtes servies!20 — и добави: — J’ai bien faim moi!21
Обедът бе готов и ни чакаше в стаята на мисис Феърфакс.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
Надеждата, че тук ще имам условия за спокойна работа, която ми вдъхваха първите впечатления от имението Торнфийлд, не остана излъгана, когато опознах още по-добре това място и неговите обитатели. Мисис Феърфакс излезе такава, каквато предполагах — уравновесена, добродушна жена, с добро образование и среден интелект. Ученичката ми беше живо дете, галено и разглезено — затова понякога капризничеше; но тъй като бе предоставено изцяло на моите грижи и никой не се бъркаше в моите методи на възпитание, тя скоро отвикна от малките ви прищевки и стана послушна и възприемчива в учението. Адел нямаше големи таланти и ясно изразени черти на характера или особен усет и вкус, които да я издигат над вредно способните деца, но нямаше и недостатъци или пороци, които биха я поставили по-ниско от тях. Тя постигаше напълно задоволителни успехи, проявяваше към мен жива, макар и може би не много дълбока привързаност; а простодушието, живостта и усилията й да бъде послушна ме караха да изпитвам към нея също такова чувство, достатъчно да направи нашето общуване приятно.
Тонът ми, казано в скоби, може да бъде счетен за студен от онези, които обичат да говорят надълго и нашироко с патетичен тон за ангелската природа на децата и твърдят, че е дълг на възпитателите да се отнасят към малките с обожание; но целта ми не е да лаская родителското тщеславие, да възпявам лицемерието или да изопачавам нещата; аз само казвам истината. Бях искрено загрижена за благополучието и развитието на Адел и чувствувах кротка привързаност към това малко момиче, също както изпитвах благодарност към мисис Феърфакс за добротата й и намирах удоволствие в компанията й — чувства, подобаващи н? любезното й отношение към мен и сдържания й характер.
Всеки може да ме укори, ако добавя, че понякога, когато се разхождах сама из парка, когато излизах на пътната врата и гледах оттам пътя или когато, докато Адел играеше с бавачката си, а мисис Феърфакс вареше желета в склада за продуктите, изкачвах трите стълби, вдигах капака и излязла на покрива, обгръщах с поглед далечните поля и хълмове и мълчаливия хоризонт; че тогава копнеех да имам толкова силни очи, та да виждам зад пределите на хоризонта, да съзра широкия свят, градовете, местата, пълни с живот, за които бях чувала, но никога не бях виждала; че мечтаех за по-голям жизнен опит, за по-пълно общуване със себеподобните, за общуване с по-разнообразни характери от тези в Торнфийлд. Ценях добрите качества на мисис Феърфакс и Адел, но вярвах, че съществуват и други, по-дейни добродетели — а онова, в което вярвах, исках и да видя.