Рисунките бяха акварели. На първата бе изобразено бурно море, над което се кълбяха ниски сиво-синкави облаци. Цялата морска шир тънеше в полумрак; той обвиваше и предния план на картината, или по-точно най-предните вълни, тъй като суша нямаше. Лъч светлина падаше върху една потънала до половината мачта, на която бе кацнал един корморан24 — голям и тъмен, с опръскани с пяна криле; той държеше в клюна си златна гривна със скъпоценни камъни, за които бях използувала всичката яркост на палитрата си и идеалната точност на своя молив. Под мачтата и птицата през зелената вода прозираше тялото на удавница; ясно се виждаше само прекрасната й ръка, от която е паднала или е била отнесена от морските вълни гривната.
На преден план на втората картина бе нарисуван само мрачният връх на един хълм с трева и сухи листа, полюшвани сякаш от лек ветрец. Над и зад него широко се простираше небето — тъмносиньо като по здрач; на това небе бях нарисувала с най-меките тонове и сенки, които можех да съчетая, една жена. Тя се виждаше до кръста. Мрачното й чело бе увенчано със звезда; чертите на лицето й бяха забулени от лека мъгла, но в очите й гореше някакъв тъмен, буен пламък, а косите й се спускаха като чер облак, раздран от буря или мълния. На шията й падаше слаб отблясък, като от лунна светлина; същият слаб отблясък озаряваше и веригата прозрачни облаци, сред които плуваше този образ — Вечерницата.
На третата беше изобразен острият връх на ледена планина, който пробождаше полярното зимно небе: сноп лъчи на Северното сияние разпръскваше по хоризонта матовите си копия, наредени гъсто едно до друго. На преден план бе нарисувана глава — една огромна глава, облегнала се на ледената планина. Две слаби ръце, сключени под челото, го подпираха и скриваха лицето като с непроницаемо було; виждаха се само безкръвното чело, бяло като платно, и стъкленият блясък на едно хлътнало, неподвижно око, което изразяваше само отчаяние. Над слепоочията, сред диплите на един чер тюрбан, неопределена и прозрачна като пара, сияеше диадема от бял пламък, изпъстрена тук-таме с тъмночервени искри. Тази диадема бях нарекла „Подобие на царската корона“ и тя увенчаваше „формата, лишена от форма“.
— Чувствувахте ли се щастлива, когато рисувахте тези картини? — попита изведнъж мистър Рочестър.
— Бях всецяло погълната от тях, сър; да, бях щастлива. Казано накратко, когато ги рисувах, изпитвах едно от най-големите удоволствия в живота си.
— Това не значи кой знае какво. Както казахте сама, удоволствията в живота ви са били малко; ще се осмеля обаче да кажа, че когато сте съчетавали и полагали тези странни тонове, вие наистина сте живели в онзи фантастичен мир, в който живее художникът. Дълго ли седяхте над тях?
— Нямаше какво друго да правя през тези две ваканции и прекарвах над тях от сутрин до вечер. Дългите летни дни ме улесняваха в желанието ми да работя повече.
— Чувствувахте ли се доволна от резултата на вашата усърдна работа?
— Съвсем не. Постоянно ме мъчеше несъответствието между идеята и изпълнението: бях безсилна да осъществя всяка от тези картини така, както си я представях.
— Не сте съвсем права: успели сте да предадете част от вашия замисъл; но, както изглежда, нищо повече. Липсвали са ви вещината и знанията на художник, за да доведете работата докрай; и все пак това са необикновени рисунки за една ученичка. Що се отнася до замисъла, той е фантастичен. Сигурно някога са ви се присънили очите на Вечерницата. Как можахте да им предадете тази яснота и при това без какъвто и да е блясък, понеже звездата над тях го убива? Какво се таи в гордата им дълбочина? А кой ви научи да рисувате вятър? Чувствува се, че в небето над хълма духа вихър. Къде сте виждали Латмос25? Защото това е Латмос. Ето — приберете си рисунките.
Едва бях завързала папката, когато той погледна часовника и отсече:
— Вече е девет! Мис Еър, бива ли да държите Адел толкова до късно? Отведете я да спи.
Преди да напусне стаята, Адел отиде да го целуне. Той търпеливо прие тази ласка, но, изглежда, тя не му направи по-голямо впечатление от това, което би направила на Пайлът.
— Пожелавам на всички ви лека нощ — каза мистър Рочестър и протегна ръка към вратата, сякаш искаше да покаже с този жест, че нашата компания го е изморила и иска да го освободим.
Мисис Феърфакс сгъна плетивото си, а аз взех папката. Поклонихме се на мистър Рочестър — той ни отговори със сдържано кимване — и излязохме.
25
Планина в Мала Азия, в която според преданието богинята на лова Диана се срещала с овчаря Ендимион. — Б. пр.