Но Адел едва ли ce нуждаеше от това предупреждение. Тя бе вече отишла със съкровището си до един диван и трескаво развързваше връвчицата, която придържаше капака. Като отвори кутията и разви обвивката от тънка сребриста хартия, тя само възкликна:
— Oh ciel! Que c’est beau!29 — и започна възторжено да съзерцава съкровището си.
— А мис Еър тук ли е? — попита господарят, като се надигна в креслото си, за да погледне към вратата, до която стоях все още.
— А, ето къде сте били! Елате насам, седнете. — Той дръпна един стол до своето кресло. — Не обичам детската бъбривост — продължи той, — тъй като съм стар ерген и нямам никакви приятни спомени, свързани с бръщолевенето на децата. Не бих бил в състояние да прекарам цяла вечер с някое хлапе. Не отдръпвайте стола си, мис Еър; нека си стои там, където съм го сложил, тоест — моля ви се… По дяволите тези вежливости! Постоянно ги забравям… Не изпитвам особена симпатия и към простодушните стари дами. Впрочем за нашата трябва да си спомням. Не бива да я пренебрегвам, тя все пак е една Феърфакс или мъжът й е бил Феърфакс, а кръвта вода не става.
Той дръпна звънеца, прати да повикат мисис Феърфакс и тя скоро пристигна с кошничката си за плетивото.
— Добър вечер, мадам! Изпратих да ви повикат, за да направите едно благодеяние: забраних на Адел да ми говори за подаръците си, а тя гори от нетърпение да излее възторга си; бъдете така добра, влезте в ролята на нейна слушателка и събеседница — това ще бъде едно от най-големите ви благодеяния.
Наистина веднага щом Адел видя мисис Феърфакс, извика я при себе си на дивана и тозчас нареди на скута й всичките играчки от порцелан, слонова кост и восък, които бяха в нейната boîte, отрупвайки я с обяснения и изразявайки на заваления си английски своя възторг.
— Ето че изпълних дълга си на внимателен домакин — продължаваше мистър Рочестър: — дадох възможност на гостите сами да се забавляват и мога свободно да помисля за собственото си удоволствие. Мис Еър, преместете стола Си още малко напред: все още сте доста назад; за да ви виждам, трябва да променя положението си в удобното кресло, а нямам такова намерение.
Изпълних молбата му, макар че по ми се щеше да остана в сянка, но мистър Рочестър така умееше да заповядва, че по неволя трябваше веднага да му се подчиниш.
Седяхме, както вече споменах, в столовата: полилеят, запален за обеда, заливаше стаята с празнична светлина, голямата камина ярко пламтеше; пурпурните завеси падаха тежко и богато пред високия прозорец и още по-високата арка; всичко тънеше в тишина, чуваше се само тихото бъбрене на Адел (тя не смееше да говори високо), а през време на всяка пауза — зимният дъжд, който плющеше по стъклата на прозорците.
Сега мистър Рочестър, седнал в тапицираното си с да маска кресло, изглеждаше не както друг път: не толкова строг, не толкова мрачен. На устните му играеше усмивка, очите блестяха — може би бе пил вино — в това не бях сигурна, но беше твърде възможно. С една дума, настроението му след обеда се бе повишило: той беше по-общителен и приветлив, а също и по-отстъпчив и благ, отколкото сутринта. И все пак лицето му си оставаше доста мрачно; бе отметнал едрата си глава върху мекото облегало на креслото; пламъкът на камината озаряваше чертите му — сякаш изсечени от гранит, — а очите му бяха действително прекрасни — големи, черни, и в дълбочината им нещо постоянно се менеше; в тях за миг блясваше някаква нежност или нещо, което поне напомняше нежност.
Около две минути мистър Рочестър гледа огъня, а аз гледах него, сетне той внезапно се обърна и улови погледа ми, прикован в лицето му.
— Разглеждате ме, нали, мис Еър? — рече той. — Какъв ме намирате, красив ли?
Ако имах време да помисля, щях да отвърна на този въпрос така, както е прието да се отговаря в подобни случаи — нещо неопределено и вежливо, — но отговорът се изтръгна от мен, преди да осъзная това:
— Не, сър!…
— О! Честна дума, у вас има нещо своеобразно! Вие приличате на млада калугерка: странна, тиха, сериозна и скромна, седнала със скръстени отпред ръце и поглед, устремен обикновено към килима (с изключение на онези минути, когато е впит в моето лице, както например сега); а когато човек ви зададе въпрос или направи забележка, на която трябва да отговорите, вие изтърсвате нещо, което, ако не е грубо, в най-добрия случай звучи рязко. Защо?