— Сър, прекалено съм пряма, моля да ме извините. Трябваше да кажа, че не е лесно да се отговори изведнъж на въпроса за външността, че има различни вкусове, че не е много важно да си хубав или нещо от този род.
— Не биваше да отговаряте така. А после: не било много важно да си хубав! Уж искате да смекчите първото си оскърбление, да ме утешите и успокоите, а отново ми забивате нож. Продължавайте: какви недостатъци намирате, моля? Аз мисля, че у мен всичко е на място и лицето ми е като на всеки друг…
— Мистър Рочестър, разрешете ми да взема назад първоначалния си отговор; не исках да кажа това, сторих грешка.
— Точно така, аз също мисля тъй, и вие ще отговаряте за тази грешка. Е, казвайте: челото ми не ви ли харесва?
Той повдигна черните къдрици, паднали над веждите му, и разкри голямото си чело; то показваше силно развит интелект и пълна липса на благост.
— Е, мадам, за глупак ли ме смятате?
— Съвсем не, сър. Може би ще ме сметнете за груба, ако ви отговоря с друг въпрос: смятате ли се за филантроп?
— Ето пак! Уж ме гали, а отново ми забива ножа; и само защото казах, че не обичам децата и старите жени. (Тихо, да не ме чуят!) Не, млада госпожице, аз не съм филантроп; но имам съвест. — И той показа издатините на челото си, които, както казват, били белег за чувствителна съвест и които за негово щастие ясно личаха и правеха горната част на лицето му по-широка. — Освен това — продължи той — в душата ми е живяла някога своеобразна грубовата нежност. На вашите години бях достатъчно отзивчив към нещастните, гладните и угнетените. Но след това съдбата се опълчи против мен; тя добре ме омеси с грубите си лапи и сега мога да се похваля, че съм жилав и гъвкав като топка суров каучук, макар че в душата ми все още може да се проникне от две-три места и да се докосне чувствителната точка в средата й. И тъй, мога ли да се надявам?
— На какво да се надявате, сър?
— Че ще се превърна отново от топка суров каучук в жив човек?
„Той положително е препил!“ — реших аз и не знаех как да отговоря на този странен въпрос. Наистина, откъде можех да знам поддава ли се на промяна, или не.
— Изглеждате много смутена, мис Еър, и макар да не мога да ви нарека хубава, също както вие не можете да ме наречете красив, смущението ви отива; освен това то е за предпочитане, защото отвлича изпитателния ви поглед от лицето ми и ви кара да разглеждате цветята по килима, затова продължавайте да се смущавате. Млада госпожице, тази вечер съм склонен да бъда общителен и разговорчив.
Като каза това, мистър Рочестър се надигна от креслото си и застана прав, облегнал ръка на мраморната полица над камината. В тази поза фигурата му се открояваше така ясно, както и лицето; извънредно широките му плещи почти не съответствуваха на ръста му. Сигурно мнозина биха го сметнали за грозен, обаче в държането му имаше толкова неосъзната гордост, толкова непринуденост, такова пълно безразличие към собствения външен вид, такава надменна увереност, че другите му качества — вродени и придобити — са в състояние да компенсират липсата на привлекателна външност, щото, като го гледаше, човек неволно бе готов да сподели това безразличие, да изпита сляпа вяра в тази увереност.
— Тази вечер съм склонен да бъда общителен — повтори той. — Ето защо изпратих да ви повикат. Не ме задоволява компанията на камината и свещника, а също и Пайлът, тъй като всички те не могат да говорят. Адел е нещо по-добро, но и тя далеч не може да ме задоволи; същото се отнася и за мисис Феърфакс. Но ако желаете, уверен съм, че можете да бъдете подходяща за мен събеседница: вие ме заинтересувахте още първия път, когато ви поканих тук. Оттогава аз почти ви забравих: други мисли ме занимаваха. Но сега реших да прекарам една спокойна вечер, като отстраня всичко, което ме отегчава, и призова само приятното. Иска ми се да ви накарам да се разкриете, да ви опозная по-добре, затова — говорете!
Вместо да заговоря, аз се усмихнах. Това съвсем не беше добродушна или покорна усмивка.
— Е, говорете — настоя той.
— Но за какво, сър?
— За каквото искате. Изцяло предоставям на вас и избора на темата, и начина на излагането й.
Седях и мълчах. „Ако той иска да говоря заради самото говорене, ще види, че е попаднал на неподходящ човек“ — мислех си аз.
— Онемяхте ли, мис Еър?
Аз все още мълчах. Мистър Рочестър леко наклони към мен глава и ми хвърли бърз поглед, който сякаш проникна в дълбините на душата ми.
— Инатите ли се? — каза той. — Или ви е неприятно? О, ясно ми е защо. Изразих молбата си в нелепа, почти обидна форма. Моля да ме извините, мис Еър. Преди всичко имайте пред вид, че не искам да се държа с вас като с нискостояща, тоест — поправи се той — претендирам единствено за онова превъзходство, което ми дава двадесетгодишната разлика в годините ни и много по-богатият ми жизнен опит. Това е напълно основателно et j’y tiens30 — както би казала Адел; и тъкмо въз основа на това превъзходство, само на него, аз ви моля сега да бъдете така добра да поговорите малко с мен, за да ме откъснете от мислите, които дълбаят в главата ми и ме мъчат като болен зъб.