Скоро ние чухме в хола стъпките на Адел. Тя влезе преобразена, както бе предсказал нейният опекун. Беше сменила кафявата си рокличка с розова атлазена — много къса, набрана в кръста, с широко разперени поли. На челото си имаше венче от розови пъпки; на краката си — копринени чорапи и бели атлазени пантофчици.
— Est-ce que ma robe va bien? — възкликна тя, като се затича към нас. — Et mes souliers? Et mes bas? Tenez, je crois que je vais danser!32
И като прихвана роклята си, тя затанцува из стаята. Когато дойде до мистър Рочестър, Адел леко се завъртя на пръсти, после коленичи пред него на един крак и рече възторжено:
— Monsieur, jevous remercie mille fois devotre bonté. — Сетне, ставайки, добави: — C’est comme cela que maman faisait, n’est ce pas, monsieur?33
— Точно така — отговори натъртено той, — и comme cela34 тя измъкваше английското злато от джоба ми. Аз също бях зелен, зелен като пролетната трева, мис Еър; толкова неопитен и непосредствен, колкото вие сега. Моята пролет премина, но тя ми остави това френско цветенце, от което в някои моменти страшно ми се иска да се отърва. Престанал да ценя корена, от който то поникна, убедил се, че този корен се развива, наторяван само със злато, аз изпитвам не особено силна привързаност към цветчето му, особено когато изглежда изкуствено, като в този момент. Пазя го и го гледам най-вече в името на католическия принцип, който гласи, че едно добро дело може да изкупи безброй грехове — големи и малки. Някога ще ви обясня всичко това. Лека нощ!
ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
И наистина мистър Рочестър ми обясни по-късно всичко. Един следобед случайно го срещнахме с Адел в парка; докато тя играеше шътълкок35 и се забавляваше с Пайлът, той ми предложи да се разходим по дългата букова алея, откъдето можехме да наблюдаваме детето.
Тогава мистър Рочестър ми каза, че Адел е дъщеря на френската балерина Селин Варан, към която някога изпитвал, както той се изрази, grande passion36. На тези чувства Селин отговаряла с още по-голям плам. Той смятал, че тя го обожава, въпреки че не бил хубав. Вярвал, че тя предпочита неговата taille d’athlète37 пред изяществото на Аполон Белведерски.
— И знаете ли, мис Еър, бях толкова поласкан, задето тази галска силфида38 предпочита британския си гном39, че я настаних в богат дом, дадох й много слуги, карета, подарявах й кашмири40, брилянти, дантели… С една дума, тръгнах към разорението си по общоизвестния път, както всеки безумно влюбен. Явно не бях толкова оригинален, че да намеря нов път към позора и разорението и вървях по утъпканата следа, като се мъчех упорито да не се отклонявам от нея нито педя. И ме постигна, каквото заслужавах — съдбата на всички безумно влюбени. Една вечер, когато Селин не ме очакваше, отидох да я потърся, но тя бе излязла. Вечерта бе топла и изморен от скитане по улиците на Париж, аз се настаних в будоара й, щастлив, че дишам въздуха, осветен с аромата на доскорошното й присъствие. Впрочем аз преувеличавам; никога не ми се е струвало, че Селин лъха на свята добродетел: това бе по-скоро приятна миризма на парфюм, мирис на мускус и амбра, но съвсем не лъх на святост. Вече бях започнал да се задушавам от силния дъх на оранжерийни цветя и ароматични есенции, когато ми дойде на ума да изляза на балкона. Навън грееше луна, светеха и газените фенери; вечерта бе много тиха и ведра. На балкона имаше две-три кресла; седнах и извадих една пура… и сега ще запаля, ако разрешите.
169
Последва пауза, през която мистър Рочестър извади и запали една пура; като всмукна и изпусна струя ароматен дим в студения, лишен от слънчеви лъчи въздух, той продължи :
— По онова време, мис Еър, аз обичах да ям и бонбони. И ето че седях, хрупайки шоколадови бонбони — простете за грубия израз, — пушех пурата си и разглеждах екипажите, които се носеха по модерните улици към операта — тя бе наблизо. Изведнъж се появи една елегантна затворена карета, теглена от два великолепни английски коня; тя ясно се виждаше на фона на светлата градска нощ — в нея познах колата, която бях подарил на Селин. Моята любима се връщаше; разбира се, от нетърпение сърцето ми се заблъска лудо о железния парапет, на който се бях облегнал. Както бях предположил, каретата спря пред входа и моята любов (най-подходящият епитет за оперна звезда) слезе от нея. Макар Селин да беше с наметало — ненужна вещ в такава топла юнска вечер, — аз веднага я познах по малкото краче, което се подаде под роклята, когато тя скочи от стъпалото на каретата. Като се наведох от балкона, бях вече готов да прошепна mon ange41, разбира се, тъй тихо, че да го чуе само възлюблената ми, когато след нея от каретата скочи още една личност. Тя беше също с наметало, но когато стъпи на паважа, звъннаха шпори и под високия сводест вход на къщата се пъхна една мъжка шапка.
32
Отива ли ми добре роклята? А пантофките? А чорапите? Вижте, ей сега ще литна! (фр.) — Б. пр.
33
Господине, благодаря ви хиляди пъти за вашата доброта! И мама правеше така, нали, господине? (фр.). — Б. пр.