Ако Грейс беше млада и хубава, щях да допусна, че мистър Рочестър я прикрива, подтикван не от предпазливост или страх, а от по-нежни чувства; ала при толкова непривлекателна и пълна жена такова предположение ми се струваше невероятно. „Все пак — мислех си аз — някога тя е била млада; по същото време и господарят й е бил младеж: мисис Феърфакс веднъж ми каза, че Грейс живее отдавна в тази къща. Не допускам някога да е била привлекателна; но липсата на външен чар се е запълвала навярно с оригиналността и силата на характера й. Мистър Рочестър има слабост към решителните и ексцентрични натури, а Грейс поне е ексцентрична. Може би някой негов каприз (това е твърде възможно за човек е вечно променящо се настроение и вироглав като него) го е предал във властта на тази жена и тя сега упражнява върху му тайно влияние — резултат от неговото неблагоразумие; и той е безсилен да се отърве от това влияние, а и не смее да го пренебрегне.“ Ала щом достигнах до това предположение, в съзнанието ми изплуваха с такава яснота плоската квадратна фигура на мисис Пул и непривлекателното й, сухо, дори грубо лице, че си казах: „Не, невъзможно е! Предположението ми не може да бъде вярно! И все пак — продължаваше тайнственият глас, който говори в сърцето на всеки — ти също не си хубава, а както изглежда, се харесваш на мистър Рочестър; във всеки случай това и самата ти неведнъж си забелязвала. Ами последната нощ? Спомни си думите, погледа, гласа му!“
Много добре помнех всичко — и думите, и погледа, и тона, и в тази минута те сякаш отново оживяха.
Влязох в учебната стая — Адел рисуваше. Наведох се над нея и започнах да й помагам, хванала заедно с нея молива й. Изведнъж тя учудено ме погледна.
— Qu’avez-vous, mademoiselle? Vos doigts tremblent comme la îeville, et vos joues sont rouges: mais rouges comme des cerises!44 — каза тя.
— Нищо, Адел, то е, защото се наведох и кръвта нахлу в главата ми.
Тя продължи да рисува, а аз — да мисля. Побързах да прогоня от ума си неприятните впечатления, които се трупаха там във връзка с Грейс Пул: те ме отвращаваха. Сравних се с нея и намерих, че сме различни. Беси Лийвън ми бе казала, че съм същинска лейди и това беше истина: аз бях лейди. А сега изглеждах още по-добре, отколкото когато се видяхме с Беси. Бях напълняла и станала по-свежа, по-жизнерадостна и по-жива, понеже имах по-светли надежди и по-истински развлечения.
„Скоро ще се мръкне — казах си аз, като погледнах към прозореца. — Цял ден не чух нито гласа на мистър Рочестър, нито стъпките му; но несъмнено ще го видя, преди да настъпи нощта. Сутринта се боях от тази среща, а сега я желая, защото дългото очакване породи у мен нетърпение по-скоро да го видя.“
Когато се спусна здрач и Адел ме остави, за да отиде в детската стая и поиграе там със Софи, вече горещо желаех тази среща. Ослушвах се дали няма да звънне долу звънецът, дали Лия не се качва горе да ме извика; от време на време ми се струваше, че чувам стъпките на самия мистър Рочестър и се обръщах към вратата, очаквайки тя да се отвори и той да влезе. Ала вратата не се отваряше; единственият ми посетител — полумракът — бе влязъл през прозореца. Все пак още не бе късно: мистър Рочестър често пращаше да ме викат в седем, дори в осем часа, а в момента бе шест. Дано не бъдех напълно разочарована този ден, когато имах да му кажа толкова неща! Исках да насоча разговора отново към Грейс Пул и да чуя какво ще ми каже той; исках да го попитам направо наистина ли е уверен, че тъкмо тя е направила този ужасен опит миналата нощ, и ако е така, защо държи в тайна жестоката й проява. Малко ме интересуваше дали любопитството ми ще го раздразни; изпитвах голямо удоволствие ту да го сърдя, ту да го успокоявам, обаче верният ми инстинкт винаги ме възпираше да не отивам твърде далеч: никога не прехвърлях границата на раздразнението, но страшно обичах да пробвам умението си на самия му предел. Без да забравям нито за миг необходимата почтителност или положението си, аз дръзвах да споря с него без страх и без смущение — това харесваше и на него, и на мен.
Най-сетне стъпалата заскърцаха; влезе Лия, но само за да ми съобщи, че чаят е готов в стаята на мисис Феърфакс. С радост се упътих надолу, защото си представих, че поне ще бъда по-близо до стаята на мистър Рочестър.
— Сигурно много ви се пие чай — каза добрата дама, когато влязох при нея, — тъй малко ядохте на обед. Страхувам се — продължи тя — да не би днес да сте неразположена: бузите ви пламтят, сякаш имате треска.
— О, не, чувствувам се отлично, както никога друг път.
44
Какво ви е, мадмоазел? Пръстите ви треперят като лист, а бузите ви са червени, червени като череши! (фр.) Б. пр.