— Идват, мадам — бе отговорът, — След десет минути ще бъдат тук.
Адел се втурна към прозореца. Аз я последвах, обаче се постарах да застана така, че скрита зад завесата, да виждам всичко и да остана незабелязана.
Десетте минути на Джон се проточиха безкрайно дълго, но ето че най-сетне се чу шум от колела. На алеята се показаха четирима конници, които препускаха в галоп, а След тях — две открити карети. В каретите се вееха воали й пера; двама от ездачите бяха много елегантни млади господа: третият бе мистър Рочестър, яхнал черния си кон Мезрур; пред него скачаше Пайлът. До него яздеше една дама; те бяха начело на компанията. Пурпурната й амазонка почти докосваше земята, а воалът й се развяваше от вятъра; смесвайки се с прозрачните му дипли, под воала блестяха разкошните й гарвановочерни къдрици.
— Мис Бланш Инграм! — възкликна мисис Феърфакс и забърза надолу да ги посрещне.
Кавалкадата, следвайки пътя, бързо зави зад къщата и се изгуби от погледа ми. Адел ме помоли да я пусна долу, но аз я взех на колене и й дадох да разбере, че ако не я повикат специално, тя в никакъв случай не бива да се мярка пред очите на тези дами нито сега, нито впоследствие, че мистър Рочестър много ще се разсърди и прочие. Като чу това, Адел „пророни няколко искрени сълзи“, но тъй като я загледах много строго, тя най-сетне склони да ги изтрие.
Откъм хола отекна весела глъч; басовите мъжки гласове и звънливите гласчета на жените се сливаха хармонично, а сред тях ясно се различаваше умереният, но звучен глас на домакина, който приветствуваше знатните си, изискани гости. Сетне по стълбите се чуха леки стъпки, които по-късно прошумоляха в коридора, тих весел смях, отваряне и затваряне на врати и накрая за известно време настана тишина.
— Преобличат се — каза Адел, която се вслушваше внимателно във всеки шум, и с въздишка добави: — Когато мама имаше гости, аз ходех все подир тях — и в гостната, и в стаите им; често виждах как камериерките решат и преобличат дамите и това ми беше много забавно. Колко много неща се научават така.
— Гладна ли си, Адел?
— Разбира се, мадмоазел: има пет-шест часа, откак не сме яли.
— Добре, докато дамите са по стаите си, ще се опитам да сляза долу и донеса нещо за хапване.
И като се измъкнах предпазливо от убежището си, аз се добрах до задната стълба, която водеше право към кухнята. Там цареше суетня и беше нетърпимо горещо; супата и рибата бяха вече почти готови и готвачката шеташе около печката в такова физическо и душевно състояние, при което би могла като нищо да пламне. В трапезарията за прислугата, край камината, се бяха настанили двама кочияши и трима камериери; камериерките бяха сигурно горе — при господарките си. Новите прислужнички, наети от Милкоут, сновяха из цялата къща. Пробивайки си път сред този хаос, аз най-сетне достигнах склада за продуктите. Оттам взех едно студено печено пиле, едно кръгло хлебче, няколко парчета плодова торта, две-три чинии, нож и вилица и забързах обратно. Бях вече в коридора и тъкмо затварях след себе си вратата към задната стълба, когато засилилата се глъчка ме предупреди, че дамите се готвят да напуснат стаите си. За да се върна в учебната стая, трябваше да мина покрай вратите на някои от тези стаи и като не исках да ме срещнат с храната в ръце, аз се спрях в края на коридора, където нямаше прозорци и беше тъмно, а сега — съвсем тъмно, понеже слънцето бе залязло и здрачът се сгъстяваше.
Скоро вратите на въпросните стаи се отвориха и гостенките заизлизаха оттам една след друга: всички бяха весели и безгрижни и роклите им блестяха в полумрака. Те се спряха вкупом за миг в другия край на коридора, разговаряйки оживено, но тихо и приятно, после заслизаха по стълбата тъй безшумно, както се спуска бялата мъгла по склоновете на хълмовете. Такъв аристократичен финес наблюдавах за пръв път в живота си.
Когато се озовах пред учебната стая, видях, че Адел е открехнала вратата и надзърта оттам.
— Какви красавици! — възкликна тя на английски. — О, как ми се иска да отида при тях! Мислите ли, че мистър Рочестър ще ни покани при гостите, като се наобядват?
— Не, не мисля; мистър Рочестър си има в момента други грижи. Забрави сега тези дами, може би ще ги видиш утре. Ето ти обеда.
Тя така бе изгладняла, че пилето и парчетата торта погълнаха за известно време вниманието й. Добре, че се погрижих за храна, защото двете с нея, а също и Софи, с която си разделихме моя дял, щяхме да останем без обед: долу всички бяха премного заети, за да мислят за нас. Десертът бе поднесен чак след девет часа, а в десет лакеите все още тичаха насам-натам с подноси й чаши с кафе. Разреших на Адел да остане много по-късно от обикновено, тъй като тя заяви, че не можела и да мисли за сън, докато долу постоянно се отварят и затварят врати и непрекъснато сноват хора. Освен това Адел забеляза, че мистър Рочестър може да прати да я повикат, когато вече се е съблякла, „et alors quel dommage!“46