За щастие за гостната можеше да се мине и от друго място освен през столовата, където всички обядваха. Когато влязохме, гостната беше празна. В мраморната камина безшумно гореше голям огън. Сред красивите цветя, с които бяха украсени масите, светеха тържествено восъчни свещи; червената завеса пред портала бе спусната. Колкото и. тънка да беше тази преграда, която ни отделяше от обядващите в съседния салон, те говореха толкова тихо, че не можех да разбера нищо от техния шепот. Адел, която несъмнено беше все още под влияние на тържествеността на момента, седна, без да каже дума, на едно столче за крака, което й посочих. Аз пък се настаних в прозоречната ниша, взех от съседната маса една книга и се опитах да се задълбоча в нея. Тогава Адел премести столчето си до краката ми; след малко тя докосна коляното ми.
— Какво има, Адел?
— Може ли да взема едно от тези чудни цветя, мадмоазел? Само за да допълня тоалета си.
— Прекалено много мислиш за тоалета си, Адел; но едно цвете можеш да си вземеш.
— Измъкнах от една ваза роза и я забодох на колана на момичето. То въздъхна с чувство на неизразимо удовлетворение; сякаш чашата на щастието му бе преляла. Обърнах се, за да скрия усмивката си, която не бях в състояние да сдържа; нещо много комично и печално имаше в сериозността и благоговението, с което тази малка парижанка се отнасяше към външността си.
Разнесе се тих шум на отмествани столове; дръпнаха завесата; пред мен се разкри столовата, където запаленият полилей струеше светлина върху среброто и кристала на разкошните десертни прибори върху дългата маса. Под портала се появи група дами. Те влязоха в гостната и завесата отново се спусна.
Дамите бяха само осем, но когато влязоха вкупом, ми се стори, че са много повече. Някои от тях бяха много високи, повечето — облечени в бяло и роклята на всяка една се влачеше с такива разкошни дипли, че това придаваше на фигурите им величествеността, която придава на луната леката мъгла. Станах и им се поклоних: една-две от тях кимнаха в отговор, а останалите само ме погледнаха.
Те се пръснаха из стаята, напомняйки ми с лекотата и пъргавостта на движенията си ято белокрили птици. Едни от тях се отпуснаха на диваните и табуретките, други се наведоха над масите, разглеждайки цветята и книгите, а останалите се събраха около камината; всички говореха тихо, но с ясна интонация, както изглежда, привична за тях. Впоследствие научих как се нарича всяка от тях, затова ще спомена имената им.
Първо, тук беше мисис Ештън с две от дъщерите си. На младини мисис Ештън очевидно е била красива, защото и сега бе запазила хубавите си черти; по-голямата й дъщеря, Ейми, беше дребничка, наивна и с детинско лице и маниери, но във формите й имаше нещо привлекателно; бялата муселинена рокля със син колан й отиваше. По-малката, Луиза, беше по-висока, с по-изящна фигура, с много хубавичко личице — французите наричат такива лица minois chiffone47; и двете сестри бяха нежни като лилии.
Лейди Лин — едра, набита особа на около четиридесет години, с разкошна атлазена рокля „шанжан“ — вървеше съвсем изправена и изглеждаше доста надменна; под синьо перо, в ореола на брилянтена диадема блестяха лъскавите й тъмни коси.
Жената на полковник Дент не правеше толкова силно впечатление, но според мен беше с много по-аристократичен вид. Тя имаше тънка фигура, нежно, бяло лице и руси коси. Черната й атлазена рокля, богатият шарф от чуждестранна дантела и перлите й ми харесваха много повече от великолепието на лейди Лин, която блестеше с всички цветове на дъгата.
Но най-внушителни — може би защото бяха най-едри — ми се сториха вдовицата лейди Инграм и дъщерите й Бланш и Мери. И трите бяха много високи. На вдовицата човек можеше да даде от четиридесет до петдесет години; формите й бяха отлично запазени. В черните й коси (поне така ми се стори на светлината на свещите) нямаше нито един бял косъм; зъбите й блестяха с ослепителна белота. Мнозина биха я нарекли „очарователна за годините си“ и тя действително беше такава, но само физически. В целия й вид, в начина на държане се чувствуваше нещо нетърпимо надменно. Тя имаше римски черти и брадичка с трапчинка, която с лека извивка преминаваше в дълга права шия. Гордостта й не само правеше лицето й по-пълно и по-мрачно, но дори го беше сбърчила; същата тази гордост поддържаше брадичката й неестествено вирната. Погледът й — суров и жесток — ми напомняше за мисис Рийд. Мисис Инграм процеждаше думите си през зъбите; гласът й беше дълбок, тонът надменен, недопускащ възражения — с една реч, нетърпим. Тя сигурно мислеше, че алената кадифена рокля и тюрбанът от златиста индийска тъкан й придават истинско царско достойнство.