Бланш и Мери бяха еднакви на ръст, прави и стройни като тополи. Мери изглеждаше доста слабичка за ръста си, но Бланш имаше формите на Диана. Аз я разглеждах, разбира се, с особен интерес. Преди всичко исках да проверя дали външността й съвпада с описанието на мисис Феърфакс, после дали прилича на миниатюрата, която бях нарисувала по фантазия, и най-сетне (признавам това) дали тази външност би могла да се хареса на мистър Рочестър.
Оказа се, че тя точно съответствува и на нарисувания от мен портрет, и на описанието на мисис Феърфакс: прекрасен бюст, заоблени рамене, грациозна шия, тъмни очи и черни къдрици. А лицето й? То бе като лицето на майката, с тази разлика, че бе младо, без бръчки: същото ниско чело, същите надменни черти, същата гордост. Вярно, тази гордост не бе толкова мрачна: мис Инграм непрекъснато се смееше; смехът й звучеше иронично, такова беше и обичайното изражение на капризно извитите й, надменни устни.
Казват, че гениите са самоуверени Не знаех дали мис Бланш Инграм бе гениална, но беше самоуверена, и то в най-висша степен. Тя поведе разговор за растенията с кротката мисис Дент. Очевидно мисис Дент не бе учила ботаника, макар да каза, че много обичала цветята, особено дивите, а мис Инграм бе учила. И тя с важен вид почна да отрупва мисис Дент с научни термини. Веднага разбрах, че мис Инграм, казано простовато, погажда номер на мисис Дент, използувайки нейното невежество; номерът може би беше остроумен, но явно се вършеше със зъл умисъл. После мис Инграм седна на пианото — изпълнението й беше блестящо; тя пя — и гласът й звучеше прекрасно; заговори на френски с майка си — и установих, че говори отлично: свободно и с добър акцент.
Мери изглеждаше по-тиха и по-приветлива от Бланш. Тя имаше по-нежни черти и малко по-светла кожа (мис Инграм беше мургава като испанка). Но на Мери й липсваше живот: лицето й бе неизразително, а очите — лишени от блясък; тя нямаше какво да каже и седнала веднъж в креслото си, замръзна в него като статуя в ниша. И двете сестри бяха с белоснежни тоалети.
Смятах ли аз сега, че мис Инграм би могла да стане избраница на мистър Рочестър? Не бих могла да отговоря на този въпрос, тъй като не знаех какви жени му харесват. Ако го привлича величествеността мис Инграм беше самата величественост, освен това беше изкусна, весела.
Повечето мъже навярно биха се възхищавали от нея, реших аз. А в това, че той е пленен от нея, аз вече бях имала възможност да се убедя. Но за да изчезне и последната сянка на съмнение, трябваше да ги видя отново заедно.
Не мисли, читателю, че Адел е стояла през цялото време на столчето до краката ми, без да мръдне. Не! Когато дамите влязоха, тя стана, упъти се към тях, за да ги посрещне, поздрави ги с изискан реверанс и каза важно:
— Bon jour, mesdames!
Мис Инграм я погледна насмешливо и възкликна:
— Ах, каква кукличка!
Лейди Лин забеляза:
— Това навярно е възпитаницата на мистър Рочестър — малката французойка, за която спомена.
Мисис Дент нежно я хвана за ръката и я целуна. А Ейми и Луиза Ештън възкликнаха:
— Какво прелестно момиченце!
После те я повикаха при себе си на дивана и сега тя седеше между тях, бъбреше ту на френски, ту на завален английски и привличаше вниманието не само на госпожиците, а и на мисис Ештън и лейди Лин, чувствувайки се на седмото небе.
Накрая носят кафе и викат мъжете. Седя в сянка, ако може да се говори за сянка в тази ярко осветена стая: завесата на прозореца ме скрива наполовина. Завесата на портала отново се вдига, за да влязат мъжете. И те както дамите правят внушително впечатление. Всички са облечени в черно. Повечето са високи, някои от тях — млади. Хенри и Фредрик Лин са блестящо елегантни; полковник Дент е внушителен мъж с войнишка стойка. Мистър Ештън, окръжен съдия, се държи с достойнство; косата му е съвсем побеляла, но веждите и бакенбардите му са още черни и донякъде това му придава вид на père noble de théâtre48. Лорд Инграм, както сестрите си, е много висок; красив като тях, той подобно на Мери изглежда вял и апатичен, сякаш ръстът му е повлиял отрицателно върху темперамента и ума му.
Но къде е мистър Рочестър?
Той влиза последен. Не гледам към портала, но го виждам. Мъча се да съсредоточа вниманието си върху иглите и бримките на кесията, която плета — иска ми се да мисля за плетивото и да виждам само сребърните стъклени мъниста и копринените конци в скута си. Обаче аз ясно виждам фигурата му и неволно си спомням последната ни среща — когато му оказах това, което той нарече голяма услуга, и държа ръката ми, гледайки ме с поглед, пълен с дълбоко вълнение, което всеки миг можеше да прелее и което донякъде се дължеше и на мен. Как ни сближи този миг! А какво се случи сетне, какво промени отношенията между нас? Защо сега сме толкова далечни, така чужди един към друг? Толкова чужди, че не очаквах да дойде и да заговори с мен. Затова не се учудих, когато, без да ме погледне, той седна в другия край на стаята и започна да разговаря с някои от дамите.