Мистър Рочестър, след като говори със семейство Ештън, отива до камината и застава там. Бланш се упътва към него и се изправя от другата страна на камината.
— Аз мислех, мистър Рочестър, че не обичате децата.
— Точно така.
— Тогава защо сте поели върху себе си грижата за тази кукла (тя посочи Адел)? Откъде я взехте?
— Не я взех, а ми я оставиха.
— Трябваше да я пратите в училище.
— Не мога да направя това. Училищата са много скъпи.
— Ако се не лъжа, вие сте й взели гувернантка: току-що видях тук някаква личност. Отишла ли си е? А, не! Все още седи ей там, зад завесата на прозореца. Вие сигурно й плащате; според мен това не ви струва по-евтино; напротив — в такъв случай трябва да издържате двама души.
Страхувах се или по-скоро се надявах, че като стана дума за мен, мистър Рочестър ще ме погледне: неволно се свих още повече в нишата. Но той нито веднъж не извърна глава към мен.
— Не помислих за това — каза той равнодушно, загледан право пред себе си.
— Разбира се; вие, мъжете, никога не се съобразявате нито с известни икономии, нито със здравия разум. Да чуете само какво казва мама за гувернантките: докато пораснем ние с Мери, сменихме най-малко десетина-дванадесет. Половината от тях бяха нетърпими, а останалите — смешни. И всяка по своему противна. Нали така, мамо?
— Какво каза, съкровище мое?
Младата особа, наречена „съкровище“, повтори въпроса си със съответното пояснение.
— Ах, скъпа, не ми говори за гувернантките! Дори самата дума ми действува на нервите. Бях станала цяла мъченица поради тяхното невежество и капризи! Слава богу, това изпитание свърши!
В този момент мисис Дент се наведе към благочестивата дама и й пошепна нещо на ухото; по отговора разбрах, че мисис Дент й е напомнила, че в стаята присъствува една представителка на това прокълнато съсловие.
— Tant pis!49 — заяви благородната дама. — Надявам се, че това ще й бъде от полза! — И добави по-тихо, но достатъчно силно, за да я чуя: — Видях я. Аз съм отлична френоложка и чета на лицето й всички недостатъци на гувернантките.
— Какви са тези недостатъци, мадам? — запита високо мистър Рочестър.
— Ще ви ги кажа на ухото — отговори тя и кимна три пъти многозначително тюрбана си.
— Но любопитството ми ще премине, то трябва да бъде удовлетворено още сега.
— Попитайте Бланш, тя е по-близо до вас от мен.
— О, не ме карай да му го казвам, мамо! Мога да кажа за тази паплач само едно: те са никаквици! Наистина не съм пострадала много от тях и по-скоро съм гледала аз да им причинявам неприятности. Какви шеги си правехме двамата с Тиъдор с нашите мис Уилсън, мисис Грейс и мадам Жубер! Мери беше много заспала, та не участвуваше в тези наши заговори. Особено добре се забавлявахме с мадам Жубер. Мис Уилсън бе клето, болнаво същество, плачливо и угнетено, с една дума — недостойна да се занимаваме с нея, а мисис Грейс беше груба и безчувствена, нищо не й действуваше. Но клетата мадам Жубер! И сега я виждам разгневена, вън от себе си от яд — разливахме чая си, хвърляхме по пода залци хляб с масло, мятахме книгите си към тавана и оглушително чукахме с линиите си по чина и с ръжена по решетката на камината. Тиъдор, помниш ли онези весели дни?
— Да-а-а, разбира се, помня — отговори проточено лорд Инграм. — Бедната бабишкерница обикновено викаше: „Ах, лоши деца!“ А ние почвахме да й четем евангелие, задето се осмелява да учи такива умни деца като нас, когато тя самата е толкова невежа.
— Да, наистина; а по-късно, Тидоу, двамата мъчехме, учителя ти, който гледаше като отровен — мистър Уининг, „подвижната проповед“, както обикновено го наричахме. Той и мис Уилсън си позволиха да се влюбят един в друг, или поне ние с Тидоу решихме, че е така. Успяхме да забележим няколко нежни погледа и въздишки, които сметнахме за признаци на la belle passion50 и скоро всички научиха за нашето откритие. Възползувахме се от това като от лост, с който да ги изхвърлим от къщи. Щом маминка научи за тази история, видя в нея безнравствени подбуди. Така ли беше, уважаема майко?