Но не само по този въпрос, а и във всяко друго отношение аз проявявах голяма снизходителност към господаря си: не забелязвах всички онези недостатъци, с които по-рано не можех да се примиря. Преди си бях поставила за цел да изуча всичките страни на характера му: да взема и доброто, и лошото, и от трезвата преценка на съотношението им да си съставя справедливо мнение за него. А сега не виждах у него нищо лошо. Сарказмът му, който ми бе противен, грубостта му, която тогава ме плашеше, сега ми се струваха силни подправки към любимо ястие: те го правят парливо, но без тях то е блудкаво. Сега наблюдавах пак с разтуптяно сърце, но вече не с парализирани нерви онова загадъчно нещо (дали то изразяваше злоба, скръб, замисленост или отчаяние?), което внимателният наблюдател съзираше в погледа му и което изчезваше, преди някой да е успял да го разгадае докрай, онова нещо, което ме караше да тръпна от страх и да се свивам, сякаш вървя по вулканични хълмове и изведнъж усещам, че земята почва да се тресе, а миг след това се разпуква. Вместо да отбягвам този източник на страх, аз копнеех да го разгледам по-отблизо, та да разбудя тайната му, и завиждах на мис Инграм, че някой ден ще има възможност да надникне спокойно в дълбините на погледа му, да разкрие техните тайни и да проникне в тяхната същност.
Междувременно, докато аз мислех само за господаря си и за бъдещата му съпруга — виждах само тях, чувах само техния разговор и смятах, че само техните постъпки представляват интерес, — останалата част от гостите бяха погълнати от своите занимания и забавления. Лейди Лин и лейди Инграм продължаваха да разговарят важно, при което навеждаха тюрбаните си една към друга, и да се хващат за ръце, когато искаха да изразят изненада, недоумение, ужас (в зависимост от темата на разговора им) — с това те напомняха две големи марионетки. Тихата мисис Дент говореше с добродушната мисис Ештън; от време на време те ме удостояваха с по някоя любезна дума или усмивка. Сър Джордж Лин, полковник Дент и мистър Ештън разговаряха по политически, административни или правни въпроси. Лорд Инграм флиртуваше с Ейми Ештън; Луиза свиреше и пееше ту сама, ту заедно с един от синовете на Лин, а Мери Инграм слушаше с безразличие галантните думи на другия. Имаше моменти, когато всички като по команда прекратяваха забавленията си, за да погледат и послушат главните действуващи лица — мистър Рочестър и тясно свързаната с него мис Инграм, защото в края на краищата те бяха душата на компанията. Ако мистър Рочестър излезеше от стаята за около час, гостите му явно почваха да скучаят, а неговото завръщане винаги вливаше живителна струя в разговорите им.
Липсата на това живително въздействие се почувствува особено силно в деня, когато той бе извикан в Милкоут по работа и щеше да се върне късно. Същия ден следобед заваля дъжд и разходката, която гостите смятаха да направят до циганския табор, разположил се неотдавна в една мера отвъд Хей, естествено, се провали. По-възрастните господа отидоха в конюшнята; по-младите, заедно с по-младите дами, започнаха да играят билярд в билярдната. Знатните вдовици Инграм и Лин потърсиха утеха в една тиха игра на карти. Бланш Инграм, след като отхвърли с горделиво мълчание опитите на мисис Дент и мисис Ештън да я увлекат в разговор, започна да си тананика тихичко някакви сантиментални песни и арии, като си акомпанираше на пианото, а сетне, взела един роман от библиотеката, се отпусна с високомерно равнодушие на един диван и се приготви да убие с романа скучните часове до завръщането на мистър Рочестър. Стаята и къщата тънеха в тишина: само от време на време от горния етаж долитаха веселите гласове на онези, които играеха билярд.
Вече се здрачаваше и часовникът бе известил, че е време да се преобличаме за вечеря, когато малката Адел, която бе коленичила до мен в прозоречната ниша в гостната, възкликна:
— Voilà monsieur Rochester, qui revient!57
Обърнах се и видях как мис Инграм стана от дивана и се завтече към прозореца; другите също се откъснаха от заниманията си, защото в този момент се чу шум от колела и тропот на конски копита по мокрия пясък на алеята отвън. Пристигаше някаква пощенска кола.
— Какво го е прихванало, та се връща така? — каза мис Инграм. — Нали яздеше Мезрур (черния кон), когато тръгна? А и Пайлът беше с него; къде е дянал двете животни?