— А какъв дявол сте видели тогава?
— Не е толкова важно. Дойдох тук, за да питам, а не да се изповядвам. Известно ли е вече, че мистър Рочестър ще се жени?
— Да. За прекрасната мис Инграм.
— Скоро ли?
— Бъдещето ще покаже. Но това ще стане, макар че вие с вашата дързост, която трябва да бъде наказана, се съмнявате в това; и те ще бъдат много щастлива двойка. Как може той да не обича такава красива, благородна, остроумна и съвършена във всяко отношение госпожица? И тя, изглежда, го обича. А ако не го обича като човек, обича поне кесията му. Тя смята имението на Рочестъровци за доста апетитно; макар че (да ме прости бог!) преди час й казах за това нещо такова, от което настроението й силно се понижи. Тя изведнъж овеси нос. Бих посъветвала черния й красавец да внимава: ако се появи друг, с по-големи доходи, тя сигурно ще го зареже.
— Но, бабке, аз не дойдох тук, за да ми гадаете бъдещето на мистър Рочестър. Искам да зная своето бъдеще. А вие досега нищо не казахте за мен.
— Вашето бъдеще е още неопределено; във вашето лице една черта противоречи на друга. Съдбата ви е отредила щастие: зная това. Знаех го още преди да дойда тук тази вечер. Тя сложи настрана вашето щастие. Видях я, като го стори. От вас зависи дали ще протегнете ръка и ще го вземете; но дали ще сторите това — ето кое се мъча да отгатна. Коленичете пак на килима!
— Не ме дръжте дълго така; камината е много гореща.
Коленичих. Циганката не се наведе над мен, а само втренчено ме загледа, облегнала се в креслото си. Тя започна да бъбри:
— В очите й блясва огън; взорът им е чист като роса; той е нежен и пълен с чувство; тези очи се усмихват на моето бъбрене; те са изразителни; впечатление след впечатление се отразява в чистата им дълбочина; когато те престанат да се усмихват, са печални; неволна умора натежава върху клепачите им — това е признак на меланхолия, която произхожда от самота. Сега тя извръща поглед; очите й се отклоняват от проницателните ми очи; те насмешливо блясват, сякаш отричат истината, която току-що открих, сякаш не искат да признаят моето обвинение в чувствителност и печал; но тяхната гордост и прикритост само потвърждават моето мнение. И тъй, очите благоприятствуват на щастието.
А пък устата обича понякога да се смее; тя е готова да изказва всичко, което ражда умът; но ми се струва, че обича да мълчи за онова, което изпитва сърцето. Пъргава и гъвкава, тази уста не е създадена да мълчи вечно в самота; това е уста, която е готова много да говори и често да се усмихва, да изразява топли човешки чувства към събеседника. И тя също благоприятствува за щастлива съдба.
Виждам само един враг на това щастие — челото; то сякаш говори: „Мога да живея и сама, ако самоуважението и обстоятелствата налагат това. Няма защо заради блаженството да продавам душата си. В гърдите ми се крие съкровище, дадено ми още от рождение; то ще поддържа живота ми даже ако ми бъдат отказани всички обикновени радости или ако за тях трябва да платя с това, с което не бих се разделила.“ Това чело заявява: „Тук разумът е седнал на седлото и държи здраво юздите; той не ще позволи на чувствата да се втурнат напред и да го докарат до бездната. Нека страстите беснеят в душата като същински езичници; нека желанията рисуват хиляди примамливи картини — последната дума ще принадлежи на здравия разум и той ще реши всичко. Нека ме заплашват бури, земетресения и пожари, аз винаги ще следвам този тих глас, който ми съобщава повелите на съвестта.“
Добре казано — думите ти ще бъдат взети под внимание, чедо. Аз уточних вече своите проекти — смятам, че са правилни — и ги съгласувах с исканията на съвестта, със съветите на разума. Зная колко скоро ще увехне младостта и цветът й ще посърне, ако в поднесената й чаша блаженство има дори само една капка позор или само една капка угризение. А аз не искам жертви, скърби и гибел — това не ме привлича. Искам да създавам, а не да погубвам, да заслужа благодарност, а не да предизвиквам горчиви сълзи. Трябва да пожъна усмивки, радост, нежност. Но стига толкова! Струва ми се, че бълнувам в някакъв унес. О, да можеше този миг да продължи ad infinitum58; ала аз не ще мога да издържа. Досега се владях напълно. Действувах тъй, както си обещах, че ще действувам, но по-нататък силите ми може би ще ми изневерят.
Станете, мис Еър, и си вървете. Представлението завърши.
Къде бях? Не бе ли сън това? Дали все още не сънувах? Гласът на старицата внезапно се бе променил: тембърът, жестовете и всичко в нея изведнъж ми се стори познато като собственото ми лице в огледало, като думите, произнасяни от собствените ми уста. Станах, но не си тръгнах. Погледнах циганката, разрових въглените в камината и пак я погледнах; но тя нахлупи още повече шапката на лицето си, пристегна по-здраво кърпата под брадата си и отново ми направи знак да си вървя. Пламъкът озари протегнатата й ръка. Дошла вече на себе си и застанала нащрек, аз веднага забелязах тази ръка. Тя беше млада като моята: закръглена и свежа, с гладки правилни пръсти; на кутрето й блесна голям пръстен и аз се наведох напред и се взрях в него. Познах скъпоценния му камък — бях го виждала сто пъти преди това. Отново погледнах циганката в лицето; сега вече то не беше извърнато; тя бе свалила шапката и кърпата и приближи лицето си към мен.