Веселбата протичаше сравнително миролюбиво през следващите няколко часа. Учителите седяха спокойно по местата си и разговаряха помежду си, а някои чак сега забелязваха Джейн и се запознаваха с нея. Професор Флитуик, вдъхновен от почти еднаквите цветове на мантиите на Ъндед и Макгонагъл, разказа забавна история за три вещици с лилави мантии.
След като учениците напуснаха залата, като че ли всички учители се отпуснаха, а професор Дъмбълдор се усмихна многозначително и извади изпод масата голяма бутилка отлежало огнено уиски „Огдънс“.
— А сега да се почерпим по случай началото на учебната година както подобава — весело рече той и се зае да отваря бутилката. — Хайде, колеги, подайте чашите.
Преди Джейн да се усети, бокалът ѝ вече беше пълен догоре със силното уиски. Тя се опита да протестира, но професор Дъмбълдор с усмивка я увери, че не би следвало да има проблем в изпиването на толкова малко според него количество.
Най-напред всички вдигнаха наздравица за Хогуортс, после за новата учебна година и така докато бутилката свърши. Тогава Дъмбълдор я почука леко с върха на пръчката си, тя отново се напълни и учителите започнаха тостовете отначало. След втората бутилка уиски директорът измагьоса отнякъде музика, отмести четирите маси на домовете до стената и, прилично развеселен, покани професор Макгонагъл на танц. Професор Флитуик бързо беше поканен от професор Спраут, другите преподаватели също слязоха да танцуват и преподавателската маса скоро опустя. Доцент Ъндед се изправи с леко залитане и след като отправи щедра усмивка към единствения си останал съсед по маса, го запита:
— Професор Снейп, бихте ли танцували с мен?
— Разбира се. Ако не се притеснявате, че мога да ви настъпя — отговори професор Снейп и поведе доцент Ъндед за ръка към импровизирания дансинг. — Можеш да ме наричаш Сивиръс — допълни той малко завалено. — И без това всички тук го правят.
— А аз съм Джейн — каза весело тя и в същия момент залитна.
Снейп едва успя да я задържи да не падне на пода и за по-сигурно я прихвана през кръста. Тя си даде сметка, че най-вероятно няма да може да танцува танго или даже валс тази вечер, но може би щеше да успее с някоя балада. За късмет, следващата песен се оказа именно такава и Джейн, облегнала се щедро на рамото на Снейп, затвори очи и опита да не мисли. И все пак, професорът беше много симпатичен, даде си сметка тя. При това миришеше доста добре, може би тук-таме на някоя отвара, но един мъж би трябвало да мирише точно така. След малко, не можеше да определи точно колко, отмести глава от рамото на професора и го погледна в очите. Там, вместо предишната студенина, забеляза леки пламъчета, които я озадачиха. Може би халюцинираше, помисли си най-напред, което сигурно се дължеше на уискито, затова вече започваше да съжалява, че е изпила толкова много. Тя също гледаше с неприкрито любопитство професор Снейп, което той, разбира се, беше забелязал. Когато усети, че той се опитва да проникне в съзнанието ѝ, Джейн побърза да отклони поглед и пак да се облегне на рамото му. В момента не беше в състояние да му се противопостави. Пък и не беше видял много. Нищо повече от концертна зала, пълна с хора и няколко музиканта с несресани прически. По време на следващия танц Джейн отново вдигна глава, но изражението на професора беше непроницаемо. Не се сдържа и на свой ред се взря любопитно в очите му и успя да види, макар само за момент, едно момче и една жена, които спореха за нещо в доста мърлява на вид стая. Беше ред на Снейп да отклони поглед. Двамата изтанцуваха следващите пет танца, през които от време на време се опитваха да научат по нещо един за друг, всеки път с променлив успех. Накрая се наложи доцент Ъндед да се предаде. Цялата игра на легалимантия и оклумантика, както ги наричаха в учебниците, беше много забавна, но човек трябваше да знае къде да спре. Вече почти заспала, тя реши, че този момент е настъпил, потисна една прозявка и обяви на кавалера си, че е решила да се прибира в стаята си.
— Ще те изпратя — каза Снейп учтиво.
— Моля те, Сивиръс, сигурно са поне хиляда стъпала догоре. Как ще се връщаш после?
Той обаче се оказа непреклонен, затова накрая Джейн се принуди да отстъпи. Двамата пожелаха лека нощ на останалите и излязоха от Голямата зала, подпирайки се един на друг. Сивиръс удържа на думата си и я изпрати до самата врата на стаята ѝ на петия етаж.
— Искаш ли да влезеш? — попита Джейн и се усмихна широко.
Професор Снейп я погледна изучаващо.
— Не, благодаря — отвърна след кратък размисъл. — Може би някой друг път. Лека нощ и приятни сънища.