Сред бурни ръкопляскания Джейн присъди цели петнайсет точки на Рейвънклоу, преди да изпрати Лили да си ходи. След това скръсти ръце и строго се обърна към останалите:
— Така и така сте станали, подредете се по двама един срещу друг. Искам да ми демонстрирате частта със заклинанията „Инкацерус“ и „Риктосемпра“.
Избута чиновете до стената с един замах на пръчката си и няколко секунди по-късно повечето от учениците вече се търкаляха на земята — половината заливащи се от смях, а останалите здраво обвити от тънки въжета. Преподавателката тъжно поклати глава.
— Както направихте?! — вайкаше се тя, докато минаваше между тях и разваляше заклинанията. — От вас се очакваше да ги обезвредите, а не да се омотаете в тях. — И тя погледна сърдито към един ученик с буйна руса коса, който лежеше на земята, здраво стегнат от тропическа лиана, леко махаща с пипалца. — Фините инкантатем!
— Хайде, наредете се пак — подкани ги Джейн, след като всички бяха освободени от заклинанията. — Ще ми показвате бавно, един по един, за да мога да ви коригирам навреме.
Останалата част от занятието мина в поправяне движенията на учениците, показване на правилното произношение и насочване, докато практически всички се научиха да прилагат заклинанията. Поне схващаха бързо, помисли си Джейн утешително. Очевидно не е имало кой да ги научи. Повечето изглеждаха невероятно облекчени, когато звънецът за края на часа удари и преподавателката трябваше да ги пусне да си ходят. А тя уморено се отправи към малкия кабинет, който се намираше до класната стая, за да прегледа няколко неща, които щяха да ѝ трябват за следващото занятие с четвърти курс на Хафълпаф. Въпреки че направо я заболяваше главата, само като си представеше колко ли зле щяха да се справят.
Няколко часа и две занятия по-късно, Джейн почти се влачеше към Голямата зала. Толкова се беше забавила с няколко от може би най-бездарните ученици на всички времена, че отново ѝ се беше наложило да пропусне обяда. В резултат на което сега беше толкова гладна, че сигурно щеше да се справи без проблем с две-три порции. Но въпреки че беше накрая на силите си, за пръв път от толкова години се чувстваше доволна от себе си. Толкова време беше минало, откакто за последен път беше свършила нещо полезно и конструктивно, вместо само да се крие. Колко дълго ѝ отне, помисли си тя, да престане да бяга и от сянката си и вместо това да дойде в Хогуортс.
Когато влезе в Голямата зала, отвсякъде се чуваше радостна глъчка. Над масите се носеха миризмите на най-различни ястия, а във въздуха имаше нещо топло, което я накара да се отпусне и да се почувства много по-бодра, отколкото преди няколко минути.
След като измина разстоянието до Височайшата маса, провирайки се между слидеринци и хафълпафци, Джейн с нескрито удовлетворение се настани на мястото си и поздрави съседите си, докато си сипваше от няколко ястия. Никак не ѝ беше трудно да се справи с порцията си пай с месо, голямо количество запечени картофки и салата, които обилно поля с тиквен сок. Съседите ѝ по маса също се бяха нахранили, затова Джейн реши да си поприказва с тях. Скоро всички приключиха с вечерята и Голямата зала се изпълни с веселие и смях. Учениците също бяха започнали да разговарят и да си разправят шеги, като се надвикваха един друг над масите. Атмосферата беше ведра и забавна, ако се изключеше една малка подробност. Някаква ужасна врява се чуваше от единия край на залата. Не отне много време на Джейн да осъзнае, че тя произхожда именно от масата на Рейвънклоу. С безкрайно учудване отправи поглед натам и се вгледа внимателно, приковала очи в няколко странни гледки. По средата на масата имаше планина от торта, която учениците бяха направили. Над нея с леко поклащане се рееше кана с тиквен сок. Наблизо петима рейвънклоуци си подхвърляха всепомниче, а изпод масата мяучеше много объркана котка.
Доцент Ъндед извърна поглед. Не можеше да повярва на очите си. Скоро усети нечий поглед да се впива настойчиво в нея и се обърна точно навреме, за да се окаже очи в очи с тържествуващото изражение на лицето на професор Снейп.
— Предупредих те — каза той с престорено назидателен тон и изви тънките си устни в лека усмивка.
Тя измънка нещо в отговор и се обърна към професор Флитуик, който наблюдаваше учениците с отегчен поглед.
— Всяка вечер е така, Джейн — обясни той равнодушно. — Ей сега ще ида да обърна внимание на префектите да им се поскарат. По-полезно би било, ако можехме да им отнемаме и точки, но професор Дъмбълдор не дава. Понеже хитреците не си признават кой точно е направил магията.