Агата Кристи
Джейн търси работа
Джейн Кливланд шумно прелисти страниците на „Дейли Лидър“ и въздъхна. Дълбока въздишка, идваща от най-съкровените кътчета на душата й. С отвращение погледна към масата с мраморен плот, вареното яйце, поставено върху филийка препечен хляб и чашата с чай. Не защото не бе гладна. Нищо подобно. Беше ужасно гладна. В този момент й се искаше да изяде фунт и половина1 добре приготвен бифтек с пържени картофи или може би със зелен боб, и всичко това придружено с нещо, по-впечатляващо от чая, например вино.
Но млади жени, чиито финанси са в ужасно състояние, не могат да избират.
Джейн беше щастлива, че можеше да си поръча варени яйца и чаша чай. По всяка вероятност утре няма да може да си го позволи. Освен ако…
Още веднъж погледна към колонките с обяви. Казано простичко, Джейн беше без работа и положението ставаше нетърпимо. Аристократичната дама, която държеше мизерното общежитие, я гледаше с подозрение.
„И все пак — си каза Джейн, възмутено вирвайки брадичка, което й беше навик, — и все пак аз съм интелигентна, привлекателна и добре възпитана. Какво повече може да се желае?“
Според „Дейли Лидър“ търсеха се стенографи с голям опит, мениджъри за търговски къщи с малък капитал, който да инвестират, работнички в птицеферми, които ще получават дял от печалбата (тук отново се изискваше малък капитал) и безброй готвачи, чистачки и прислужнички, особено прислужнички.
„Не бих имала нищо против да бъда прислужничка — каза си Джейн, — но и като такава никой не би ме взел щом нямам опит. Бих могла да отида някъде дори като «амбициозно младо момиче», но на амбициозните млади момичета плащат толкова, че просто не си струва да се коментира.“
Отново въздъхна, подпря вестника пред себе си и нападна яйцето с цялата енергичност на млад и здрав човек.
Когато и последната хапка беше унищожена, тя пак разлисти вестника и докато допиваше чая си, прегледа колонката за лични обяви, която винаги беше последната й надежда.
Ако притежаваше няколко хиляди лири, всичко щеше да бъде съвсем лесно. Имаше поне седем уникални възможности — като при всичките се получаваха не по-малко от три хиляди на година. Устните на Джейн леко се извиха.
— Ако имах две хиляди лири — промърмори тя, — щях да си ги пазя много грижливо.
Хвърли бърз поглед надолу, до края на колонката и после нагоре с лекота, придобита от дългата практика.
Имаше една дама, която даваше големи суми за стари дрехи: „Освобождаване от излишното в дамските гардероби директно от дома ви“. Имаше господа, които купуваха всичко, но най-вече зъби. Имаше титуловани дами, заминаващи в чужбина, които биха се отървали от кожените си дрехи на смешна цена. Имаше един нещастен свещеник, една трудолюбива вдовица и офицер-инвалид, които се нуждаеха от парична помощ, варираща от петдесет до две хиляди лири. Изведнъж Джейн се спря. Остави чашата с чай и отново прочете обявата.
— В нея има уловка, разбира се — процеди тя. — В тези неща винаги има уловки. Трябва да внимавам. Но все пак…
Обявата, която така заинтригува Джейн Кливланд, гласеше:
„Ако млада дама между двадесет и пет и тридесет години, очи — тъмносини, руса коса, черни мигли и вежди, правилен нос, слаба, височина — пет фута и седем инча2, добър имитатор и говореща френски, се отбие на улица Ендерслей 7, между пет и шест часа след обяд, ще научи нещо, което ще е в нейна полза.“
— „Простодушната Гуендолин или защо момичетата грешат“ — изцитира Джейн. — Положително ще трябва да внимавам. И все пак подробностите са прекалено много. Чудя се… Хайде пак да ги прочета. „Между двадесет и пет и тридесет“, аз съм на двадесет и шест. „Очи — тъмносини“, това е добре. „Руса коса, черни мигли и вежди“ — всичко до тук е О’кей. „Правилен нос“ — даа, във всеки случай достатъчно правилен. Не е изкривен като кука, нито пък стърчи нагоре. И съм слаба, дори за днешните представи. Само пет фута и шест инча съм, но пък бих могла да нося високи токчета. Добър имитатор съм, не изключително добър, но мога да имитирам гласовете на хората. Говоря френски като ангел или като французойка. Фактически съм съвсем подходяща. Би трябвало да скачат от радост, когато се появя. Джейн Кливланд, нападни и победи!
Джейн решително откъсна обявата и я постави в ръчната си чанта. После поиска сметката си с нови, бодри нотки в гласа.
В пет без десет тя вече проучваше квартала около улица Ендърсли. Беше малка уличка, притисната между две по-големи, в близост до площад Оксфорд. Изглеждаше мрачна, но не будеше подозрение.
Номер седем по нищо не се различаваше от съседните къщи. Състоеше се, както и те, от офиси. Но поглеждайки натам, Джейн за пръв път осъзна, че не е единственото синеоко, русокосо, слабо момиче с правилен нос, между двадесет и пет и тридесет години. Очевидно Лондон беше пълен с такива и поне четиридесет или петдесет от тях се бяха събрали навън пред сградата на улица Ендърсли, номер 7.