— Сигурно съм си говорел, без да се усетя — казал Бенвенуто. — Толкова съм изморен. Обикалях цял ден из града, като тиках тази количка, а на моята възраст това съвсем не е лесно…
— Ако сте толкова уморен, починете си — казал пазачът състрадателно. — В този късен час кой ще излезе да си продава вехториите?
— Ще поседна — казал Бенвенуто и отново се отпуснал върху една от ръчките.
— Ако нямате нищо против, и аз ще поседна за малко — казал пазачът.
— Ето тук има място, седнете.
— Благодаря! Знаете ли, и работата на нощния пазач не е лесна. А като си помисля, че исках да стана пианист. На пианото човек винаги е седнал и винаги слуша хубава музика. Така писах някога и в съчинението в училище. „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ беше темата. А аз писах: „Като порасна, ще стана пианист, ще обикалям света, за да давам концерти, публиката ще ми ръкопляска и ще стана известен.“ А не станах известен дори сред крадците. Досега не съм заловил нито един. Впрочем вие да не сте крадец, а?
Бенвенуто с поклащане на глава го уверил, че не е. Той искал да каже нещо хубаво на нощния пазач, за да го утеши за лошата му съдба, но вече нямал никакви сили. Чувствал, че животът го напуска с всяка изминала минута, но не можел да направи друго, освен да седи и да слуша.
Нощният пазач продължил още известно време да говори за работата си, за пианото, което никога не бил притежавал, за децата си.
— По-големият е на десет години — продължавал да разказва той — и преди няколко дни и той написа много хубаво съчинение на същата тема, която учителите винаги дават: „Какъв искаш да станеш, като пораснеш?“ „Ще стана летец — писа моят син — и ще летя до луната със спътник.“ Аз му го желая от все сърце да стане така, но след няколко години ще трябва да го изпратя да работи, тъй като заплатата ми не стига за издръжка на семейството. Нали е трудно наистина за моя син да стане изследовател на небесното пространство?
Бенвенуто поклатил глава, за да каже „не“. Искал да каже, че не е трудно, че няма нищо невъзможно, че човек никога не трябва да губи надежда да постигне това, за което мечтае. Нощният пазач обаче не забелязал дори и кимването му. Погледнал го и му се сторило, че спи.
— Нещастният старец — казал той, — изглежда, че наистина е бил много уморен. Хайде да ставам и да продължа обиколката!
Пазачът се отдалечил на пръсти. Бенвенуто останал седнал и не помръдвал. Вече нямал сили и да стане.
„Ще почакам така — мислел си той. — Ще почакам седнал. Направих всичко, което можех, сега Бананито е спасен. А и за нощния пазач бе добре, че можа да поговори с мен и да му олекне…“
Мислите му започнали да стават все по-далечни и по-объркани. Отдалеч, много отдалеч му се сторило, че чува песен. Някаква приспивна песен, но след това и тя изчезнала.
Бенвенуто не чул приспивната песен, скъпи приятели, само насън. Джелсомино и този път сънувал и както обикновено, тананикал.
Гласът му слязъл по стълбите, стигнал на улицата и събудил Бананито, който подал нос изпод купчината вехтории, под които бил заровен.
— Бенвенуто, Бенвенуто, къде сме?
Но Бенвенуто не можел вече да му отговори.
Художникът скочил от количката, разтърсил два-три пъти стареца, но ръцете му били ледени. Гласът на Джелсомино продължавал да се излива от стълбите, излизал на улицата и приспивната песен достигала до количката.
Бананито изтичал нагоре, събудил Джелсомино и двамата изскочили навън.
— Мъртъв е! — казал Джелсомино. — Мъртъв е заради нас. Даде и последните си сили за нас, докато ние си спяхме най-спокойно, без да мислим за нищо.
В дъното на улицата отново се появил нощният пазач.
— Да го внесем вкъщи! — пошепнал Джелсомино.
При носенето той не се нуждаел от помощта на Бананито: Бенвенуто бил лек като дете и Джелсомино почти не усещал тежест в ръцете си.
Нощният пазач останал известно време при количката.
„Изглежда, че вехтошарят живее тук наблизо — мислел си той. — Трябва да го глобя, че е оставил количката насред улицата, но той е добър старец и ще се престоря, че съм минал отдругаде.“
Бедният Бенвенуто! В къщата му нямало нито един стол, на който да го сложат да седне, макар и мъртъв. Трябвало да го проснат на пода, само с една възглавница под главата.
Погребението на Бенвенуто станало два дни по-късно, когато вече се били случили толкова неща, които вие още не знаете, но за които ще научите в следващите глави. Имало хиляди, хиляди хора, но никой не произнесъл реч, а всички те можели да произнесат по една, за да разкажат за някое добро дело на вехтошаря.
И именно на това погребение Джелсомино пял за пръв път, без да счупи нищо: гласът му бил силен като преди, но бил станал по-нежен и който го слушал, чувствал как става по-добър.