— Не, господин директор — отговорил му един от вестникопродавците, който бил по-смел от другите, — вече не четат и него! Какво искате да правят с календар, в който месец декември се нарича август? Или може би на хората ще им стане топло само защото името на месеца е сменено? Навън стават страшни неща, господин директор! Хората ни се смеят в лицето и ни съветват да употребим вестника за правене на хартиени лодки.
В този миг в кабинета на директора влязло кучето му, което, на свой ред, също било обиколило града.
— Ела тук, котенцето ми, ела тук! — повикал го по навик директорът.
— Бау-бау! — отвърнало кучето.
— Какво, лаеш ли?
В отговор кучето започнало радостно да подскача и продължавало да лае още по-силно.
— Но какво става, да не би да настъпва краят на света? — извикал директорът, като изтривал потта от челото си. — Изглежда, че наистина настъпва краят на света!
Всъщност това бил само краят на лъжите. Сгромолясването на лудницата дало възможност за свободно движение на стотици хора, които говорели истината, кучета, които лаели, котки, които мяукали, коне, които цвилели съгласно всички правила на зоологията и граматиката. Истината се разпространявала като епидемия и обхващала мнозинството от населението. Търговците започнали да сменят надписите на стоките си.
Един фурнаджия свалил надписа, на който пишело: „Книжарница“, обърнал го и с парче въглен написал: „Хлебарница“. Веднага пред хлебарницата се събрала голяма група хора, които започнали да ръкопляскат.
Но още по-голяма била навалицата на централния площад пред двореца. Начело бил Джелсомино, който пеел, и песента му събирала хората от всички квартали, та дори и от близките села.
Джакомоне видял от прозореца на своята стая насъбралото се множество и плеснал с ръце от радост.
— Бързо! Бързо! — викнал той на придворните. — Очевидно народът иска да произнеса реч. Гледайте колко много хора са се събрали да ме приветстват.
— За какво ли наистина са се събрали толкова много хора? — питали се един друг придворните.
Може би ще ви се стори странно, но те все още не знаели какво се било случило. Агентите на краля, вместо да отидат в двореца да докладват, се били пръснали да си търсят убежища.
Само в двореца на крал Джакомоне котките продължавали да лаят. Това били последните нещастни котки в кралството.
Изпява Джелсомино една юнашка песен, за Джакомоне става дори дворецът тесен
Книга за съдбата на хората, както знаете, не съществува. Не съществува никаква книга, в която да е написано какво ще се случи, тъй като за да се напише такава книга, трябва човек да е най-малко… най-малко директор на „Съвършен лъжец“. Ето защо ясно е, че такава книга не съществува и такава книга не е съществувала дори по времето на Джакомоне.
Може само да се съжалява, тъй като ако е съществувала и ако нещастният владетел е можел да се справи с нея, за датата на този ден щял да прочете: „Днес Джакомоне не ще произнесе реч!“
И наистина, докато той нетърпеливо очаквал прислужниците да му отворят стъклената врата, за да се появи на балкона, гласът на Джелсомино започнал да дава резултати: стъклата станали на сол и вдигнали шум като водопад.
— Защо не внимавате? — изкрещял Джакомоне на прислугата.
Отговорило му обаче само едно ново „трас-джан“ откъм неговата стая.
— Огледалото! — извикал Джакомоне. — Кой строши огледалото ми?
Негово величество се огледал, изненадан, че никой не му отговаря. Зад него нямало никой. Министри, адмирали и придворни още при първия знак — или поточно — при първия висок тон на Джелсомино, се спуснали към стаите си, за да се преоблекат. Те захвърлили на земята блестящите си униформи, които били носили толкова години наред, измъкнали изпод леглата си старите куфарчета с пиратските дрехи и си мърморели:
— Ако не си сложа черната лента на окото, бих могъл да мина и за общински метач.
Или:
— Ако не си сложа куката в ръкава, никой не би ме познал.
При Джакомоне останали само двамата прислужници, чиято задача била да отварят и затварят вратата на балкона и които и тогава, когато стъклата били напълно изпотрошени, продължавали почтително да държат дръжките и от време на време да ги лъскат с ръкава си.
— Вървете си и вие! — изревал им Джакомоне. — Ясно е, че всичко около мен се сгромолясва!
И наистина в същия миг започнали да се пръскат една след друга хилядите лампи на полилеите. Този път Джелсомино съвсем не се шегувал.
Прислужниците не чакали дълго да ги канят. Като вървели заднишком и се кланяли на всеки три крачки, те стигнали до вратата, водеща към стълбите, обърнали се и за да слязат по-скоро, се хлъзнали по парапета.