Преди една година Джем първо се надяваше да намери спасение при Рамазаноглу. После сметна, че мамелюшкият султан му дава шанс за ново начало. Но сега? Сега нямаше нито къде да отиде, нито доверен приятел, при когото да се прислони.
Джем бе потънал в подобни размисли, когато една вечер слугите известиха:
– Един неверник иска да говори с вас.
В палатката му влезе мъж, облечен в броня. Под мишницата си държеше сваления си шлем. Джем видя за пръв път през живота си шлем с капак на процепа за очите. Как ли виждаше този човек през малките отвори, които бяха оставени за гледане? На Джем му стана смешно, въпреки отчаяното му положение в момента.
На какво заприличва човек от страх? А нима той самият не бе допуснал най-големите си грешки от страх?
От пояса на рицаря висеше дълъг меч. Върху бронята си бе облякъл риза без ръкави, която отдавна бе загубила белия си цвят. В средата ѝ бе избродиран червен кръст.
Мъжът коленичи и заяви тържествено:
– Аз съм пратеник на Пиер Д'Обюсон, Велик магистър на родоските рицари[34]. Великият магистър пожела да ви известя, че за него ще бъде чест да ви приеме на остров Родос.
Родос!
"Първо Египет, а сега Родос" – размишляваше Джем, докато слушаше предложението на рицаря.
Мястото на новото му заточение.
"Не бъди такъв песимист – веднага чу гласа на рижия вълк в главата си. – Нямаш време да умуваш, приеми веднага! Тръгвай, без да вдигаш много шум. Какво повече можеш да искаш? Пред теб се отваря нова врата. Нова възможност. Нима не виждаш? Това е лъч на надежда."
Да, Родос наистина му предлагаше нова надежда. Ако не друго, поне бе намерил някакво убежище.
– Рицарят Пиер Д'Обюсон заявява готовността си да постави под ваше командване военните си сили, за да продължите борбата си. Ако приемете поканата му, ще изпрати специален кораб, който да превози вас и придружителите ви до Родос.
– Кораб ли? А откъде ще се вземе корабът?
– От крепостта Халикарнас. Командирът на крепостта – рицарят Демистокъл, ще бъде на ваше разпореждане.
Рижият вълк у Джем се развълнува: "На острова ще се подготвиш за война, принце. Всички християнски крале ще бъдат под твое командване. Когато си готов, отново ще нападнеш Баязид и този път ще го смажеш!"
41
Джем усещаше, че е крайно време да се разправи с рижия звяр. "Махай се! – пое дълбоко въздух принцът. – Остави ме на мира! Не те искам!"
Сякаш чу присмех в съзнанието си. Вълкът се смееше. "Не се самозалъгвай, султане! Ще бъдем заедно, докато смъртта ни раздели."
Звярът беше прав. Джем усещаше, че се заблуждава. Вече нямаше отърване. Вълкът бе неговият съдник, господар и повелител. Щеше да постъпи така, както му заповяда той. Звярът се роди в съзнанието на Джем още когато той беше съвсем малко момче. Създаде го страхът от законите на кануннамето на баща му. Вълкът беше безсмъртен.
В момента обаче принцът не мислеше за война, а за Феримах. Вече бе разбрал, че победата не му е спътник. Нямаше смисъл да отрича ориста си. Вероятно щеше да направи още един опит да отнеме престола от брат си, но едва ли щеше да стигне далеч. Можеше да спаси поне Феримах.
Спомни си деня, в който я видя за пръв път. Сутринта, в която тръгваха от Истанбул, след злополучното свикване на Дивана. Погледът му попадна случайно на нея, докато тя се опитваше да си пробие път, за да се приближи към него. После много се учуди, когато я съгледа по пътя за Кастамону да носи вода към каретата на майка му.
"Може да се каже, че сме израснали заедно – размишляваше Джем. – И двамата бяхме деца."
Колко ли години бяха изминали оттогава? Пет? Десет? Или сто? Спомни си как заедно бяха оплаквали Дилрюба.
Не можеше да остави предаността и смелостта ѝ без отплата. Колко мъже го изоставиха по средата на пътя. Джем с очите си бе видял как хората му се разбягват като пилци и в полето при Йенишехир, и в Коня, и край Анкара… Дълго време Феримах бе воювала рамо до рамо с него. Имаше право на свобода и собствен живот. Джем реши, че ще освободи момичето на първото безопасно място, на което пристигнат.
И ето че този момент настъпи. Ако корабът дойдеше, щеше да вземе на борда само наложниците си, без Феримах. Нямаше право да завлича и нея в неизвестността. Щеше да ѝ каже: "Върви, спасявай се!".
Внезапно Джем се почувства сякаш го изгаря огън.
– Ах, Феримах! – въздъхна той.
– Какво има, господарю?