Към два часа следобед за първи път на остров Родос се разнесе езан[36].
Кардинал Димитриус отвори прозореца си. Плътен и ясен мъжки глас нахлу в стаята му:
– Аллах е велик… Аллах е велик… Аллах е велик Султан Джем бе застанал на една от кулите. Стоеше обърнат на югоизток към морето, поставил дясната си ръка върху ухото. Около него стояха няколко души.
"Какво му стана на този човек? – зачуди се Димитриус. – да не е решил да се хвърля от горе?"
Кардиналът веднага се втурна към коридора.
– Д'Обюсон, Д'Обюсон! – развика се той.
Стигна запъхтян до стаята на Великия магистър.
– Джем е полудял! – продължи да вика кардиналът. – Трябва да направиш нещо. Намислил е да се хвърля от кулата.
Рицарят продължи да седи спокойно, загледан в отворения прозорец. Тук гласът на Джем се чуваше още по-ясно.
– Спокойно – отвърна Великият магистър. – Не се бой! Няма да се хвърли.
– Ако няма да се хвърля, защо се е покачил на кулата? И каква е тази песен?
– Не е песен, Димитриус, а призив. Призив за молитва. Слушай!
– Какво? Господи Исусе, прости ни! Веднага дайте заповед да ударят камбаните. Трябва да заглушим този глас час по-скоро. Незабавно да го накараме да млъкне.
Кардиналът тръгна към вратата.
– Спри! – извика Пиер Д'Обюсон. – Остави го на мира!
– Но защо?
– Какво друго може да направи един баща, загубил тригодишния си син, освен да се моли? Точно това прави Джем.
Джем повика Феримах късно същата вечер.
В стаята му бе полутъмно.
Принцът въобще не забеляза, че очите на момичето са подути от плач.
– Запали свещ! – тихичко нареди той. – Вземи хартия и запиши думите ми.
Феримах веднага изпълни желанието на Джем. Когато подготви всичко за писане, тя впери поглед в господаря си, стиснала гъше перо в ръка.
Сърцето ѝ се късаше, докато гледаше Огнения принц. Той сякаш се бе превърнал в пепел.
– Пиши! – прошепна Джем.
Под перото излязоха следните думи:
47
– Велики магистре!
Пиер Д'Обюсон се събуди от напрегнат шепот. Адютантът му бе застанал до леглото. Още сънен, рицарят се стресна:
– Да не би с Джем да се е случило нещо?
Това бе най-голямата тревога на Великия магистър през последните месеци.
Болката напълно бе променила Джем. Погледът му бе празен. Д'Обюсон се боеше, че османецът няма да понесе злата си участ и ще се самоубие.
– Няма – успокои го адютантът. – Пристигна пратеник на великия везир на султан Баязид. Настоява да се срещнете веднага.
– Сега? В този час?
– Да. Помолих да изчака до сутринта, но той
– Пратеник на великия везир ли каза?
Мъжът кимна утвърдително.
– Падишахът явно се мисли за много велик – измърмори Пиер Д'Обюсон. – Смята, че аз и рицарите йоанити сме недостойни за ранга му и е обидно да общува с нас. Затова е решил да изпрати посланик от името на великия везир.
– Само кажете и веднага ще го отпратя, даже
– Чакай! Чакай! – прошепна Великият магистър. – Колкото и да се величае Баязид, козът е в моите ръце.
Д'Обюсон започна да се облича.
– Намираме се в много критичен момент, Франсоа. Необходимо е да сме изключително внимателни. Трябва да ни управлява разумът, а не гневът.
Франсоа мълчаливо подаде шпагата на господаря си. Пиер Д'Обюсон я закопча, без да възразява. Адютантът бе подготвил всички бойни отличия на рицаря. Той ги закопча върху дрехата си. Най-накрая Франсоа помогна на Д'Обюсон да си сложи нагръдника.
– Сякаш отивам на война, а не на среща с посланик Очите на адютанта пробляснаха доволно в полутъмната стая.
– Всъщност прав си – продължи Пиер Д'Обюсон. – Като ме види така въоръжен и екипиран, може да си помисли, че се готвя за битка, и да се стресне.
Османският посланик очакваше Великия магистър в приемната. Половината му лице не се виждаше от буйните мустаци и брада, над които стърчеше доста дълъг нос. Под рунтавите вежди гледаха две черни нагли очи.
Пратеникът поздрави Великия магистър с леко кимване.
Пиер Д'Обюсон се настани в креслото си. Известно време се преструваше, че дава някакви много важни нареждания на адютанта си. Умишлено произнасяше някои от думите по-силно, за да ги чуе османецът: