– Ах, Зизим, Зизим, така ще ми липсвате! – възкликна Марсо още с влизането си.
– Ще ви липсвам? Нима заминавате някъде?
– Вие заминавате! О-лала! Ще ми е мъчно за вас, но какво да се прави? Кралска заповед. Негово Величество е на мнение, че тук вече не сте в безопасност.
– Кралска заповед или заповед на Великия магистър Пиер Д'Обюсон? – спокойно попита Джем.
Марки Марсо го погледна удивено.
– Как ви хрумна, Зизим?
Османецът замълча. Животът отново показваше суровото си лице. Дори винаги любезният и мил Марсо изведнъж загуби приветливостта си. Очевидно Баязид бе намерил още по-далечно място, където да изпрати брат си.
– Къде ще ме заточат?
Марки Марсо почервеня.
– Да ви заточат ли? – отвърна след малко той. – Какви ги говорите? Просто ще ви преместят на по-сигурно място. Утре заминавате за Дофин[37]. Замъкът Пуе Джем спря да слуша, защото отново чу воя на рижия вълк в главата си.
"Помни завета на майка си! Тронът и короната вече не са важни, но трябва да отмъстиш за сина си Огуз хан. Нима ще допуснеш на Баязид да му се размине? Ще извършиш грях, ако оставиш майка ти да умре, без да е отмъстено за внука ѝ!"
Още щом съзря обградения от всички страни със снежни била замък Пуе, принцът разбра: "Ето това вече е истинският ми затвор!".
55
Когато съгледа замъка в далечината, Джем тихо възкликна:
– Е, Баязид, най-после намери място, на което да ме заровиш!
Докато беше в Ница, се чувстваше изолиран, но разбра, че е грешал. Тук бе истинският край на света. Надали имаше по-затънтено място от това.
Всъщност между стените на Пуе беше скътано цяло селце. Вътрешната крепост и къщите на селяните бяха защитени с такава дебела и висока каменна стена, сякаш непристъпните хребети и острите скали наоколо не бяха достатъчни. В трите ѝ ъгъла стърчаха големи отбранителни кули. Дълбок ров, пълен с вода, опасваше стената отвън. Пътят, който водеше към входа на крепостта, накрая ставаше толкова тесен и стръмен, че пътниците бяха принудени да слязат от каретите и да вървят близо час пеша. Стражите спуснаха дървения мост над рова едва след като щателно провериха кои са новодошлите. Щом влязоха през портата, Джем и придружителите му се озоваха на обширен площад. На него, освен няколко товарни коли, тук-там се търкаляха обли скални късове, които очевидно отбранителите на крепостта хвърляха по противниците си в случай на нападение. Точно насред площада бяха разположени два огромни катапулта. "Вероятно с тях изстрелват камъните" – досети се Джем. Докато принцът оглеждаше преминаващите наоколо селяни, портата зад гърба му се затвори със силно скърцане.
През първата си нощ в Пуе Джем имаше чувството, че се намира не на земята, а в небесата. Толкова близо бяха звездите.
А стените на крепостта бяха така високи, че не само човек, но дори дива котка не би могла да се изкатери по тях. Единствено орлите и соколите прехвърчаха над оградата.
В Пуе бе разположен малък гарнизон. Когато видя войниците, у Джем отново се надигнаха съмнения, че хоспиталиерите са го изиграли още от самото начало.
Стражите имаха същите брони и шлемове като на родоските рицари. Освен това носеха над металните си нагръдници бели безръкавни ризи с червен кръст. Кръстът на тукашните войници бе значително по-малък, но все пак изглеждаше досущ като този върху гърдите на родосците.
Джем подозираше, че Пуе е собственост на рицарите йоанити. Дали бе възможно хоспиталиерите да имат своя крепост на френска територия?
Настаниха османеца в стая на последния етаж на най-високата кула. Над него бе единствено синьото небе. Когато поглеждаше надолу през тясното прозорче, наоколо се виждаха само гънките на дълбоките долини. Джем се чувстваше като птица. Особено когато до него долитаха крясъците на реещите се наоколо соколи.
Поставиха стражи не само пред кулата, но и пред стаята на Джем.
Намериха място за спътниците на принца във войнишките спални. На мъжете никак не им бе лесно да легнат върху сламени дюшеци, след като бяха свикнали с меките постели в Ница и Лион.
Въпреки това никой не се оплака.
Стаичката, в която настаниха Феримах, бе разположена точно под тази на принца. Тясното и малко помещение нямаше дори прозорец.
Момичето не възропта. Напротив – беше щастливо. От тази миниатюрна задушна стая тя бързо стигаше до Джем по една тясна стълба.